Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

— Нито пък някоя е имала по-добър мъж.

Щастливи, започнаха да се целуват страстно. Тя намести между краката си набъбналия му член и простена доволно.

— Дали не сме направили някое братче или сестриче на Уилям Хенри? — пророни вече в просъница Ричард и след миг заспа.

Макар да бе не по-малко уморена от него, Пег придърпа нощницата му надолу, сетне избърса влагата между нозете си. „Ох, де да можеше татко и мама да не хъркат толкова! — помисли си. — Виж, Ричард не хърка. Твърди, че и аз не го правя. Но щом хъркат, значи спят непробудно и не ни чуват. Благодаря ти, милостиви боже, че бе тъй добър с малкото ми момченце! Знам, прекрасно е, сигурно ти се иска да краси небесата, но то краси и земята тук, долу, не му отнемай тази възможност. И защо ли, милостиви боже, ми се струва, че няма да имам други деца?“

Наистина не можеше да се отърси от това усещане и то не й даваше мира. Беше чакала цели три години, докато зачене първия път, после още три години с второто дете. Не че бе карала тежка бременност, обратното, не й се гадеше, не я прерязваше през корема. Но дълбоко в себе си усещаше, че занапред утробата й ще бъде безплодна. Ричард нямаше никаква вина. Бе достатъчно тя да го погледне въжделено, и той начаса откликваше — не пропускаше вечер (освен ако детето не е болно) да не я обладае, след като си легнат! И в любенето бе тъй нежен и внимателен! Във всичко беше нежен и внимателен. Не си гледаше собственото удоволствие, стараеше се да им е приятно на хората, които обичаше, най-вече на нея и на Уилям Хенри. И на Мери. Върху възглавницата се търкулна сълза, последвана от втора, трета… „Защо децата трябва да умират преди нас? — рече си Пег. — Не е честно, не е справедливо. Аз съм на двайсет и пет години, Ричард навърши двайсет и седем, а вече изгубихме първородната си дъщеричка. Не мога да я прежаля, и това си е! Утре — помисли си тя, след като се пребори криво-ляво със сълзите и започна да се унася — ще ида на гробищата зад черквата «Свети Яков» и ще занеса цветя на гроба й. Скоро ще дойде зимата и вече няма да има цветя.“

Зимата дойде, а заедно с нея и обичайната за Бристъл гъста мъгла, суграшицата и усойният студ, който сякаш се просмукваше в костите. Необезпокояван от леда, често сковаващ Темза, и другите реки в Източна Англия, приливът настъпваше, та Ейвън да се покачи както винаги с девет метра, сетне се отдръпваше и също както през лятото, реката пак спадаше с девет метра.

От дъжд на вятър доста след събитията пристигаха и новини от войната в тринайсетте колонии. Генерал Томас Гейдж вече не беше главнокомандващ на негово величество, краля на Великобритания. Бе заменен от Уилям Хау, мълвеше се, че Континенталният конгрес на бунтовниците ухажвал французите, испанците и холандците с надеждата да привлече съюзници и пари. Кралят отвърна на удара, общо взето, според очакванията — по Коледа Парламентът наложи пълна забрана върху търговията с тринайсетте колонии и обяви, че занапред те вече няма да се ползват със закрилата на Короната. За Бристъл новината прозвуча чудовищно.

Сред влиятелните жители на града имаше такива, които искаха мир на всяка цена и настояваха желанията на размирниците в Америка да бъдат удовлетворени. Имаше и хора, който смятаха, че бунтовниците не са прави, и настояваха Великобритания да запази властта си в колониите, понеже се опасяваха, че ако кралят остави на произвола на съдбата незащитения бряг, разпрострял се на хиляди километри, французите ще се върнат там, следвани по петите от испанците. Трети пък бяха възмутени от дън душа, кълняха размирниците, смятаха ги за предатели, достойни единствено да увиснат на бесилото, а после да бъдат хвърлени в морето или разкъсани на четири — те не искаха да чуят и за най-дребните отстъпки. То се знае, думата на последната група сред влиятелните бристълчани се чуваше най-силно в двореца „Сейнт Джеймс“ 12 12 Бивша кралска резиденция в Лондон. — Б.пр. , но представителите и на трите становища обсъждаха надълго и нашироко по гостните на най-красивите къщи създалото се положение и бистреха политиката на портвайн и пъдпъдъци в „Белият лъв“, „Храсталакът“ и „Перата“.

Ала освен тънката прослойка, от влиятелни бристълчани в града живееха и множество обикновени граждани, които знаеха само, че работа се намира все по-трудно, че все повече и повече кораби бездействат и не напускат доковете и че сега не му е времето да искат увеличение на надниците с по пени на ден. Парламентът знаеше как с лека ръка да харчи парите, но така и не се сещаше за нуждаещите се, затова и грижата за все по-големия брой безработни се стовари върху енориите, задължени и от обичая, и от закона да не ги зарязват на произвола на съдбата, стига те, разбира се, да се числят към тях. От наемите, които Задругата събираше, всяка енория получаваше годишно по седем лири стерлинги, с които покриваше помощите за бедните и другите си разходи.