Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

Паниката беше утихнала и Брод Стрийт си изглеждаше както винаги, ако не броим Джон или Самюъл Адамс и Джон Ханкок, които продължаваха да си висят на пилона пред Американското кафене. Сигурно щяха да се полюшват там, докато сламата на чучелата не опадаше и на въжето не останеха само опърпаните дрипи.

Ричард кимна пътем на баща си и по стълбите в дъното на помещението се качи на горния етаж, който Дик бе разделил по обичайния начин — с няколко дъски от пода почти до тавана, които обаче не прилепваха плътно една до друга и не бяха прихванати здраво, както по ръбовете на корабите. Помежду им имаше пролуки, през които човек дори можеше да надзърне от другата страна. Това, че не могат да се уединят, не притесняваше особено Ричард или Пег, понеже и в хубавите богаташки къщи на членовете на Градския съвет и на старшите съдружници в Търговската палата много от вътрешните стени бяха направени по същия начин — на две на три. Ако предстоеше увеселение или бал, просто махаха за следобеда или вечерта дъските, които на другия ден пак се появяваха, скрепени все тъй през пръсти.

В стаичката на Ричард и Пег имаше великолепно двойно легло с дебел ленен балдахин, окачен на корниз, крепен от четири високи подпори, скринове за дрехите, шкаф за обущата и ботушите, огледало, пред което Пег да се кипри, десетина кукички на същата стена и легълцето на Уилям Хенри. Нямаше тапети по петнайсет шилинга метърът, завеси от дамаска, килими по вехтото дъбово дюшеме, сигурно почерняло още преди два века, въпреки това обаче стаята си беше уютна, доколкото бяха уютни къщите на хора с тяхното потекло — от средната класа.

Пег беше при люлката и я поклащаше лекичко напред-назад.

— Как е малкият, любов моя?

Жената вдигна очи и се усмихна ведро.

— Ваксината хвана. Уилям Хенри вдигна температура, но не гори. Докато ти се разхождаше, братовчедът Джеймс се отби да го нагледа и доколкото можах да преценя, остана доволен. Според него детето ще се възстанови още преди заразата да се е проявила докрай.

Ричард предположи, че над лакътя лявата ръчица на детето се е подула и го боли и затова то спи, обърнато надясно и положило лява длан върху гърдите си. Там, където иглата бе пробола кожата, имаше зачервена подутина, която ставаше все по-голяма — Ричард положи ръка над нея и усети, че е гореща.

— Заспал е рано! — възкликна той.

— Братовчедът Джеймс обясни, че от ваксината ще го кара на сън.

С нозе, разтреперани от облекчение, че синът му е преживял изпитанието, Ричард отиде при една от куките на стената, свали престилката от твърдо платно и си я върза на кръста.

— Трябва да помогна на татко. Слава богу, слава богу!

Продължи да благодари на Бога и докато слизаше на бегом по стълбите. Съвсем му беше изхвърчало от главата, че се е отказал да се уповава на Господа, докато не е видял мехурчето върху ръката на малчугана.

В дългите летни вечери ведрата обстановка в заведения като „Гербът на Купър“ си имаше и своите хубави страни. Постоянните посетители в гостилницата бяха главно почтени граждани, печелещи достатъчно, та да си покриват разходите по прехраната и жилището и пак да им остава нещичко, търговци и занаятчии, които идваха тук заедно с жените и децата си. За три-четири пенита на човек можеха да си поръчат вкусна храна на корем и голяма кана слаба бира, а който предпочитате по-силничка бира, ром, джин или бристълско мляко (любимо главно на жените), трябваше да се изръси с още шест пенита, но после, като се прибереше, заспиваше като къпан и не се притесняваше, че ще го нападнат я разбойници, я ония от комисията за насилствено набиране на моряци и войници, които лете заради късата нощ не си разиграваха много-много коня.

И така, Ричард слезе при веселата компания долу. Помещението още бе озарено от златистата светлина на залязващото слънце, вътре обаче светеха и газениците, окачени върху голите греди, тъмнеещи върху белосаните стени и таван. Единственият преносим светилник беше сложен върху тезгяха, там, където седеше кръчмарят — точно срещу Джинджър, най-голямата атракция на пивницата.

Джинджър беше огромен дървен котарак, който Ричард бе измайсторил, след като бе прочел за прочутия Стар Том в Лондон, въпреки че за негова гордост творението му беше по-добро от оригинала. Ухилената животинка на оранжеви ивици и със закачливо вирната опашка бе сложена напреко на тезгяха, малко над посетителите. Ако на някой му се допиеше ром, бе достатъчно да пъхне монета от три пенита в отворената паст на котарака и да я намести върху подвижния език, който я пускаше надолу със звънко потракване. После клиентът подлагаше чаша под тестикулите на котарака — съвсем като истински, и дърпаше опашката: животното начаса пускаше четвъртинка ром.