Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

Бащата на Ричард този път застана като никога на страната на сина си.

— Това, дето го предлагаш, Джим, е неизпълнимо. Не можем да изведем Уилям Хенри от града… не, изслушай ме, де! За да заведем детето на село, трябва да наемем екипаж, а откъде да знаем кой се е возил преди това на него? И кой ще пътува с нас на сала при Роунам Мийдс? И как да държим момчето далеч от хората, все пак това тук е пивница, а не „Свети Яков“ в неделя. При мен идват хора всякакви. Не, Джим, по-добре го ваксинирай!

— Но после ще се струпа на вашите глави, така да знаете! — викна братовчедът Джеймс — аптекарят, и кършейки ръце, тръгна да пита един свой приятел лекар къде наоколо да намери болен от едра шарка с вече избили по кожата мехури.

Не бе кой знае колко трудно да открие такъв човек: заразата поваляше хората наред. Главно децата, ненавършили петнайсет години. Повечето възрастни — и мъже, и жени, вече я бяха прекарали, кой по-тежко, кой по-леко. Не можеше да се каже кой ще прекара шарката тежко, така че да остане сипаничав, и на кого ще му се размине по-леко.

— Моли се за мен — рече братовчедът Джеймс — аптекарят, на своя приятел — доктора, сетне заби иглата най-обикновена губерка, в един от мехурите по лицето на дванайсетгодишното момиченце и я завъртя, та гнойта да полепне хубаво по нея. Клетото дете! Личицето му беше хубаво, но занапред момичето щеше да си остане грозотия. — Моли се за мен! — повтори той и се изправи, за да прибере губерката в тенекиената кутийка, където беше сложил бинт. — Моли се да не се окаже, че съм извършил убийство.

От жилището на болната на Троувър Лейн забърза към пивница „Гербът на Купър“, която беше на хвърлей от там. Сложи Уилям Хенри върху коляното си, извади от кутийката губерката и опря върха до… до… дали наистина трябваше да върши това убийство? И то пред очите на всички? Пред постоянните клиенти, насядали на обичайните си места. Господин Тисълтуейт всмукна шумно въздух между зъбите си, а Морганови бяха наобиколили в тесен обръч братовчеда Джеймс, сякаш се опасяваха да не би той да скочи и да хукне накъдето му видят очите. После, не щеш ли, братовчедът все пак се престраши й го направи, стисна между пръстите си ръчичката на Уилям Хенри малко под лявото рамо и заби губерката, сетне я изтегли.

Малчуганът не се разплака, дори не трепна. Само извърна огромните си невероятни очи към плувналото в пот лице на братовчеда Джеймс и го погледна озадачено: защо ми причини това? Боли!

Наистина, защо ли? Никога през живота си братовчедът Джеймс не бе виждал такива очи — не като на звяр, но не и като на човек. Какво необикновено дете!

Нацелува Уилям Хенри по лицето, избърса сълзите, избили в очите му, върна губерката в ламаринената кутийка, която смяташе по-късно да пъхне в най-нагорещената пещ, и подаде момченцето на Ричард.

— Готово. Сега отивам да се моля. Но не за душата на Уилям Хенри — неговата, както на всички невръстни дечица, не е опетнена от нищо. А за своята. Дано не съм извършил убийство. — След като бе сторил каквото искаха от него, му бе поолекнало и сега дори се чувстваше донякъде спокоен. Знае ли човек? Ами ако се окажеше, че колкото по-малък е пациентът, толкова по-лесно хваща ваксината? — Намират ли ви се малко оцет и катранено масло? Искам да се измия.

Маг извади отнякъде шишенце оцет и бутилка катранено масло, а също калаен леген и чиста кърпа.

— Първите три-четири дена детето ще е добре — поясни братовчедът, докато си бършеше ръцете, — после обаче, ако ваксината хване, малкият ще вдигне температура. Но няма да е висока, ако всичко е наред. По някое време на мястото на убождането ще се появи и мехурче, което ще се пукне. Дано всичко мине благополучно. Но не мога да ви го обещая и да знаете, че съм ви много ядосан, задето ме накарахте да го направя.

— Ти, братовчеде Джеймс, си най-свестният човек в цял Бристъл — подвикна развеселен господин Тисълтуейт.

Братовчедът Джеймс — аптекарят, поспря на вратата.

— Не съм ти никакъв братовчед, Джем Тисълтуейт, ти нямаш роднини. Дори майка си нямаш — добави с вледеняващ глас, след което си намести перуката и излезе.

Кръчмарят се запревива от смях.

— Хубаво те нареди, Джем!

— Да, бе! — ухили се невъзмутимо Джем. — А ти, Ричард, не се коси — успокои го той. — Бог няма да посмее да разлюти братовчеда Джеймс.

Ричард бе направил доста дълга разходка, през която не се беше молил кой знае колко, и накрая се върна в пивница „Гербът на Купър“, за да помогне с вечерята. Днес предлагаха варен телешки джолан с ечемик и както обикновено хляб, масло, сирене, сладкиш и освежителни напитки.