Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

То се знае, че най-често около котарака се навъртаха по-големите деца в пивницата — доста майки и татковци от немай-къде прекаляваха с пиенето колкото да угодят на отрочетата си, които си умираха от удоволствие да пускат монети в устата на Джинджър, да му дърпат опашката и да гледат как пуска ром. Дори и Ричард да не бе направил нищо друго за пивницата, пак се бе отплатил на баща си, прибрал го в труден момент да работи при него.

Всички в заведението бяха плувнали в пот и воняха на непран памук, лен и вълна. Никой не смееше да си изпере дрехите, понеже те се свиваха смехотворно и от слаб ръмеж, камо ли пък от вода. Виж, напоследък клозетът не смърдеше толкова много, понеже наскоро бяха изпразнили отходната яма под Брод Стрийт, макар че посетителите в пивницата нямаха достъп до него и трябваше или да стискат, или да изтичат на Бел Лейн зад ъгъла и да се скрият в някое тъмно местенце. Дори и някой да се изпуснеше върху обикновените дъсчени пейки и столове, те се миеха лесно с няколко лиснати кофи вода, а подът беше покрит с пет сантиметра стърготини, които Ричард и Дик караха веднъж седмично с ръчна количка от дъскорезницата на Уилям в Къколдс Пил. Количката беше пълна и в двете посоки — на път за дъскорезницата изкарваха старите стърготини, които воняха на вкиснато и бълвоч, и ги изсипваха в река Ейвън.

Ричард тръгна между масите, понесъл в двете ръце копани с телешко варено, като от време на време спираше да си размени с хората по някоя и друга дума и да им разкаже с грейнало лице как Уилям Хенри е понесъл леко ваксината.

Господин Тисълтуейт го нямаше. Идваше в единайсет преди обяд и стоеше до пет. Седеше на „своята“ маса при прозореца, на която се мъдреха мастилница и няколко пачи пера (но не и хартия — да си я купувал сам, както отбелязваше кисело Дик Морган) и съчиняваше памфлети, издавани от печатничката към книжарницата на Сендъл на Уайн Стрийт и продавани пак в нея, макар че господин Тисълтуейт носеше от творенията си и на сергиите на конското тържище, което бе достатъчно далеч от книжарницата, та памфлетистът да не подбива пазара на Сендъл. Памфлетите му се грабеха като топъл хляб, понеже той притежаваше изключително цветист език и умееше да се пазари. На мушка взимаше най-често шефове от Задругата, като се почне от кмета и се стигне до началника на митницата и шерифа, целеше се и в духовници, пристрастени към плурализма, и в съдиите. Имаше зъб и на калайджията Хенри Бъргъм, макар че никой не знаеше защо. Вярно, Бъргъм не беше цвете за мирисане, но какво ли толкова бе сторил на господин Джеймс Тисълтуейт?

След вечерята всички се преизпълниха с усещане за ситост и добруване, докато вехтият часовник върху стената до дъската не удари осем и Дик Морган не се провикна:

— Хайде, господа, да се разплащаме!

После, стиснал в ръка доста натежалата ламаринена кутия с парите, той изпроводи и последния посетител, плетящ нозе, до вратата, и я залости. Качи горе кутията и я пъхна под леглото, като предварително завърза за дръжката й канап, който пристегна за палеца на крака си. Бристъл гъмжеше от крадци и разбойници, някои от които пипаха много изкусно. На сутринта Дик щеше да прехвърли купчинката монети в платнена кесия и да ги отнесе в Бристълската банка на Смол Стрийт, оглавявана както и другите от представител или на рода Харфорд, или на семейство Еймс, или на рода Дийн. Беше все едно в коя от трите банки в Бристъл ще си внасяш парите — и трите се държаха от квакери.

Уилям Хенри спеше сладко-сладко, обърнат на дясната страна. Ричард премести креватчето по-близо до съпружеското легло, свали престилката, съблече широката бяла памучна риза, ленените панталони, изу си обущата и дебелите памучни чорапи, накрая смъкна и фланелените долни гащи. Навлече памучната нощница, която Пег бе метнала върху възглавницата, развърза ширита, с който беше прихванал дългата си къдрава коса, и си сложи нощната шапчица. Накрая си легна с въздишка.

През процепите между дъските, отделящи стаята от предното помещение, където спяха Дик и Маг, се чуваше хъркане — самото въплъщение на живота. Баща му хъркаше гръмогласно и гърлено, докато Маг само простенваше и подсвиркваше насън. Ричард се усмихна в тъмното, завъртя се и намери Пег, която въпреки жегата се гушна до него и го целуна по бузата. Той запретна много внимателно и своята, и нейната нощница, намести се, притисна жена си до себе си и прокара длан по стегнатата й гръд.

— О, Пег, само да знаеш колко те обичам! — пророни Ричард. — Никой мъж не е даряван с по-добра жена.