Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

В едно отношение Бристъл се различаваше от всички други английски градове. Каймакът на обществото там се открояваше със своята филантропия и приживе, и посмъртно — в завещанията. Сигурно причината бе в това, че ако някой приют за бедни, някое сиропиталище, болница или училище бъдеше наречено на своя благодетел, благодетелят, който не можеше да се похвали с благороднически сан, получаваше нещо като второ безсмъртие. По отношение на потеклото градските първенци на Бристъл обикновено произлизаха от простолюдието. Вероятно най-прочутият благородник в града бе не друг, а лорд Клер, по кръщелно Робърт Нюджънт, работил навремето като даскал. Затова и бристълчани разчитаха главно на Мамона, който да им помогне да се сдобият и с власт.

И така, 1776 година дойде точно като смътна сянка, която си мярнал с крайчеца на окото. Всички се бяха надявали, че досега кралската флота и кралската войска ще са потушили и последните въгленчета на революцията, припламващи между Ню Хампшир и Джорджия. Ала вестта за това славно събитие все не идваше и не идваше, макар че онези, които знаеха да четат — а в Бристъл, където се държеше много на образованието и благотворителността, грамотните никак не бяха малко, — взеха да се стичат в странноприемниците, за да чакат дилижанса от Лондон и да прегледат пристигащите от столицата вестници и списания.

„Гербът на Купър“ също се видя принуден да постегне колана — колкото и да е тъжно, от седмица на седмица редиците на постоянните посетители оредяваха все повече. Но и разходите се свиваха заедно с клиентелата: Маг готвеше за по-малко хора, Пег носеше по-малко самуни хляб от фурната на Дженкинс, Дик купуваше повечко долнопробен евтин джин и по-малко от дъхавия ром на Кейв.

— Не че съм някоя сметкаджийка — рече Пег един ден през януари, когато всеки момент щеше да завали сняг и заради това в гостилницата нямаше жив човек, — но ако някои хора пият по-малко, ще им остават повечко пари за храна.

Дик погледна накриво сина си, но не каза нищо.

— Любов моя — подхвана Ричард и взе Уилям Хенри от майка му, — какво да се прави, такъв е животът и ние успяхме да заделим някоя и друга лира именно защото е такъв. Мълчи си и недей да смяташ, че си сметкаджийка. Хората са в правото си сами да решават какво да слагат в стомасите си. Някои понасят болката на живота и без всеки божи ден да пият по четвъртинка ром или джин, други обаче не могат без тях. — Той сви рамене, разроши черните букли на Уилям Хенри и усмихнат, се взря в изумителните очи на детето — кехлибарени на тъмнокафяви точици. — Всеки понася болката различно, Пег.

Януари вече се изнизваше, а корабите в пристанището бяха далеч по-малко от очакваното. Градът, доскоро подкрепял бунтовниците в тяхната кауза, малко по малко заживя с горчивата омраза. Клуб „Юниън“ със седалище в странноприемница „Храсталакът“, който доскоро затрупваше краля с възвания да престане да облага с данъци и налози колониите и да спре с опитите да ги управлява от разстояние, потъна в неловко мълчание. През това време торите в „Белият лъв“ нададоха още по-гръмогласен вой. Продължиха да обсипват краля с клетвени декларации, че са му верни и ще го подкрепят до гроб, с което само увеличиха цената на набирането на местни попълнения за войската и флотата, и взеха да поставят под въпрос дейността на двамата виги, членове на Парламента от Бристъл — Едмънд Бърк и Хенри Кругър.

Блестящ оратор, Едмънд Бърк сипеше огън и жупел от задните банки на Парламента и настояваше, че Великобритания трябва да се откаже от това безсмислено завоевателско начинание и да установи мир, приемлив за тринайсетте колонии. Кажеха ли му, че носи отговорност най-вече пред своите избиратели в Бристъл, той отвръщаше, че носи отговорност единствено пред Парламента. На всичкото отгоре беше и ирландец. Какво били ограниченията, наложени на тринайсетте колонии, в сравнение с тегобите на Ирландия? Тя била лишена от правото на свободна търговия, не можела да изнася стоки през Ирландско море — списъкът с несретите на ирландците бил дълъг-предълъг, както и потисничеството, което нещастните хора били принудени да търпят. Ето що за човек бе един от двамата депутати от Бристъл в Парламента — бранеше, моля ви се, бунтовниците и Ирландия. Ако зависеше от Едмънд Бърк, той щеше да остави Бристъл да се удави в собствените си калища.

Но Бърк си беше невинно агънце в сравнение с Хенри Кругър! Американец, моля ви се! Беше потомък на прочут нюйоркски търговски род, беше се венчал за щерката на един от членовете на Търговската палата и откакто бристълчани го познаваха, непрекъснато сновеше от единия до другия край на Западния океан. В Парламента гласът му се чуваше толкова рядко, че хората от Дружеството на непреклонните с лекота разпространиха мълвата как той нямал и грамче дар слово.