Колийн Маккълоу - Сага за Австралия

Пак същото Дружество на непреклонните се вайкаше, че ето на, вече близо година Бристъл се обезкървява заради войната, а в Парламента го представляват двама виги — един хлевоуст ирландец и един американец, който мълчи като ням. Чувствата се променяха, страстите се нагорещяваха. Крайно време беше тая дандания на пет хиляди километра оттук да приключи веднъж завинаги и всички отново да се занимават с онова, което им е работа — със своята работа. Да опустеят дано бунтовниците!

В нощта срещу шестнайсети януари, по време на отлива, някой подпали кораба „Савана Ла Мар“, който товареше стоки за Ямайка на Широкия кей недалеч от Олд Никс Ентрънс. Беше го залял с катран, терпентин и масло, но по чиста случайност корабът не бе пламнал като факла. Докато двамата пожарникари на града пристигнат с каруцата с около двеста литра вода, неколкостотинте потресени моряци и докери бяха успели да угасят пожара, преди той да е причинил сериозни щети.

На заранта управата на пристанището и приставите установиха, че „Слава“ и „Хиберния“, единият хвърлил котва южно от „Савана Ла Мар“, другият — северно от нея, също са залети с леснозапалими течности и са подпалени. Но кой знае защо, пожарът не се бе разгорял и сега корабите само тлееха.

— Подпалвачи в Бристъл! Смятали са да опожарят цялото пристанище заедно с корабите, а после и града! — обясни Дик на Ричард веднага след като се върна от местопрестъплението. — И то при отлив! Какво ще спре пламъците, те преспокойно ще се прехвърлят от кораб на кораб! Божичко, Ричард, разминали сме се на косъм с пожар като онзи, дето изпепели Лондон! — потрепери той.

Нищо не хвърляше хората в такъв ужас, както огънят. Дори страхотиите, които можеха да сторят въглекопачите от Кингзуд, въоръжени с хиляди кремъклийки „Кафявата Бес“ — разярената сган си беше детска залъгалка в сравнение с пожара. Тълпата се състои от мъже и жени, помъкнали подире си и децата, докато пожарът е чудовищната Божия десница, отворените двери на пъкъла.

На осемнайсети януари братовчедът Джеймс — аптекарят, нахълта с пепеляво лице през вратата на Дик Морган — водеше и разриданата си жена и онези от децата, които още живееха при него.

— Ще наглеждате ли Ан и момичетата? — попита той разтреперан. — Не мога да ги убедя, че у дома са в безопасност, и туйто.

— Мили боже, Джим! Какво се е случило?

— Пожар — простена аптекарят и се хвана за тезгяха, за да не се свлече.

— Дръж! — подкани Ричард и му подаде чаша от най-хубавия ром, докато Маг и Пег се суетяха около разплаканата Ан.

— Дай й и на нея да пийне — настоя Дик, а господин Джеймс Тисълтуейт заряза пачите пера и дойде при тях. — Разправяй сега, Джим.

Братовчедът Джеймс — аптекарят, трябваше да изпие цяла четвъртинка ром, та да си възвърне дар словото.

— По късна доба някой е проникнал с взлом в основния ми склад, а знаеш колко вериги и катинари има на вратата, Дик! Докопал се до терпентина и наквасил с него цял сандък кълчища. После занесъл сандъка при касите с безир и ги подпалил. В склада нямало никого, разбира се. Никой не го е видял да влиза, никой не го е забелязал и да излиза.

— Нещо не разбирам! — викна Дик, и той подобно на братовчед си пребледнял като платно. — Живеем на ъгъла на Бел Лейн, а честен кръст, не сме чули нищичко, не сме видели жива душа, не сме надушили нищо!

— Касите не са се подпалили — отвърна със странен глас аптекарят. — Представяш ли си, Дик, не са се подпалили! А би трябвало да лумнат като факла. Намерих сандъка, когато отидох на работа. Отпърво си рекох, че вратата е разбил някой, който е търсел опиати или се е нуждаел от някакво лекарство, но още щом влязох вътре, надуших терпентина. — Сивкавосините му очи, каквито имаха всички Морганови, блеснаха, сякаш озарени от прозрение. — Същинско чудо! — възкликна той.

— Точно така, чудо! Бог се показа милостив, ще пусна хиляда лири стерлинги в кутията за подаяния в „Свети Яков“.

Дори господин Тисълтуейт остана възхитен.

— При толкова пари ми иде да се запретна и да пиша панегирици, братовчеде Джеймс, и да те възпея и в печатно слово. — Той сбърчи чело. — Ала, да ви призная, надушвам нещо гнило в град Бристъл, така да знаете! „Савана Ла Мар“, „Хиберния“ и „Слава“ са собственост все на „Люсли“, а това е американско дружество. Седалището му е точно до теб на Бел Лейн. Дали пък подпалвачът не е объркал вратите? На твое място ще кажа на Люсли. — Памфлетистът се ухили. — А после ще ида право в пожарната на Бристъл и ще си купя дял от нея. А ако решиш да потърсиш по-ново дружество, което да покрие щетите, нанесени на химическите ти препарати, иди да се застраховаш в „Юнивърсъл“.