— Когато те нямаше — каза Гюлбехар, — четях стиховете ти. Те отново ме доближаваха до теб.
След като толкова дълго време се бе докосвал само до твърди неща — страничната облегалка на златен трон, дръжката на меч, кожените юзди на кон, — беше истинско чудо да пипне отново нещо меко. Сюлейман беше зажаднял за това усещане. Ръцете му се вкопчиха в тялото на Гюлбехар, стискаше гърдата й така, сякаш искаше да я вземе със себе си като свое лично съкровище. Едва когато тя изписка от болка, той се опомни и отдръпна ръката си. Мекотата на корема и бедрата й! Той разтвори краката й, а тя ги обви около тялото му. Сюлейман затвори очи от удоволствие. Искаше да я изпълни цялата, да се загуби в мекота, в топлина. Прогони спомена за ледения дъжд, за ръката със сгърчени като нокти на хищна птица пръсти, стърчаща от калта, за кулата на Свети Михаил, прозираща измежду тъмните облаци. Дали мирисът на кръвта, или мирисът на поражението бяха причината този ад да продължава да го тормози? Гюлбехар сладко прошепна нещо в ухото му и той я облада. От това единствено дълго и нетърпеливо движение той усети как тялото му се свива, а топлата сладка вълна на удоволствието го залива, измивайки горчилката и сладостта от душата му.
Като поток, като река.
В главата му се преплитаха различни образи — някои от миналото, други сякаш от бъдещето. Гюлбехар, бременна с още един син; смърдящият крепостен ров на остров Родос; блестящият като диамант меч на екзекутора, издишат над главата на Пири паша; лицето на спящия Мустафа, внезапно приело неговите черти, а после и тези на баща му — едно чудовище с пропита с кръв брада, изяждащо собствените си деца. Той високо простена и се търкулна встрани. Чу Гюлбехар да шепне някакви успокояващи думи в ухото му. Ръката и крака й го обгръщаха и той почувства сладката лепкава топлина върху бедрото си. После — нищо.
Когато отново се събуди, в харема цареше пълна тишина; нощта беше черна, а немите роби стояха на пост до леглото. Една-единствена свещ гореше в мрака. Гюлбехар спеше до него, не помръдваше, притихнала в съня си, както винаги. Той отвори очи и се огледа из стаята — в тъмните сенки на стенните ниши любимата му жена беше скътала свитъците с неговата поезия.
„Това е моят харем, мястото, където мога да намеря пълно спокойствие — забранено за всички мъже, освен за мен. Моята любима жена, моята гьозде, спи на ръката ми, а семето ми е още влажно в нея; в онези ниши са моите стихове, всеки един от тях — тайна частица от мен самия, облечена в богатия език на древните перси, моите най-лични, най-възвишени мисли. Въпреки протокола в харема, аз успях да запазя тези стаи като мое светилище.
Защо, тогава, се чувствам толкова самотен?“
Хурем разбра, че се е поддала на изкушението, когато започна да очаква с нетърпение хамама, сутрешната баня. В степите хората се мръщеха, щом чуеха за къпане, страхуваха се от него. Бяха убедени, че то води до простуда, болест и смърт. Зимата и ветровете бяха техни врагове, а луксът или глезенето — невъзможни.
Но тук настояваха момичетата да се къпят по два пъти дневно и да бръснат всяко косъмче от тялото си. В началото това я ужасяваше, но щом разбра, че няма да се разболее, ужасът й се смени с най-обикновено отвращение — не толкова поради неприличието на този акт, колкото от отпуснатостта наоколо й. Не помнеше кога се беше променило отношението й. Разбра, че е започнала да омеква. Ако баща й можеше да я види отнякъде…! Е, тя все още си беше татарка. Това поне не се беше променило.
В хамама имаше три стаи: камекан, или стая за преобличане, соджуклук — стая за напарване, и харарет — най-голямото, централно помещение, изпълнено с гореща пара. Хурем бързо свали дрехите си и една от негърките гедичлийки й подаде напарфюмирана кърпа. Нахлузи чифт налъми от розово дърво на краката си и влезе в соджуклука, където веднага усети топлината на парата върху кожата си. В средата на залата имаше голям мраморен фонтан; водата в него се загряваше от огромен котел отдолу. Наоколо седяха и стояха прави няколко момичета, загребваха вода с големи медни тасове и се поливаха. Хурем се присъедини към групичката.
Огледа се наоколо. Огромното разнообразие от плът, което виждаше тук, не преставаше да я изненадва. Преди да попадне в харема, тя не си представяше, че светът е толкова голям и че човешките същества могат да бъдат толкова различни. Коси, зърна, кожа, очи — какво богатство от цветове и форми! Гедичлийки, с техните ситно накъдрени черни коси и махагонова кожа; гъркини с тъмни очи и коси на хиляди стегнати букли; златокоси кавказки със сини очи и розови зърна на гърдите; египтянки с издължени аристократични профили и зърна с цвят на синя слива; персийки с коси, черни като нощта, и очи, тъмни и дълбоки като кладенци.
Читать дальше