Колин Фалконър - Харем

Просна се по лице върху хладния мрамор.

— Гледай да го направиш както трябва — рече тя. — Този път искам да ме боли.

— И предния път те боля. Мислех, че ще се разплачеш като бебе.

— Ще ти дам две аспри, ако ме накараш да плача.

— Ти нямаш две аспри.

Муоми започна с масажа, масивните й ръце мачкаха мускулите на шията и раменете на Хурем, докато тя не си помисли, че очите й ще изскочат от орбитите си. Идеше й да изстене, но вместо това пое дълбоко дъх и зачака.

— Казват, че си вещица.

— Кой го казва?

— Другите момичета.

— Другите момичета! Когато ги докарват на това място, ги преценяват по хубост, не по ум.

— Наистина ли си вещица?

Пръстите на Муоми заработиха по гръбнака на Хурем, черната гедичлийка сякаш се опитваше да забие кокалчетата им между прешлените и да ги отдели един от друг. Хурем усети, че в очите й бликват сълзи и отпусна лице върху ръцете си, за да ги скрие.

— Е, такава ли си? — повтори настойчиво тя.

— Ако бях вещица, отдавна щях да съм изчезнала от този дворец.

Муоми заби пръсти в слабините й, напипа ставата, която свързваше бедрото с пелвиса, и Хурем заби зъби в ръката си, за да не издаде, че я е заболяло.

— Мускулите ти са твърди като на момче — призна неохотно Муоми.

— Малко по-силно — рече Хурем. — Почти не те усещам.

— Ето така ли? — Муоми се изкикоти.

Хурем силно простена.

Когато Мейлиса влезе в стаичката, Хурем лежеше по гръб, а Муоми отстраняваше космите й. Гедичлийката беше намазала тялото й с паста от русма, забъркана с негасена вар, и сега прецизно изстъргваше тънките косъмчета с острия край на една мидена черупка. Хурем скръсти ръце под главата си и я погледна. Гърдите й рязко се вдигаха и спускаха. Страните й бяха мокри.

— Добре ли си?

— Дължа две аспри на тази вещица — отвърна Хурем.

— За какво?

— Иска да заеме мястото на бостанджията — рече Хурем. — От утре ще е новият Главен мъчител в двореца.

Муоми разтвори краката й и внимателно огледа перинеума.

Мейлиса обърна гръб на негърката.

— Какъв е смисълът от всичко това? — попита тя. — Муоми е единствената, която се интересува от това дали сме избръснати или не. На султана му е все тая!

Хурем се усмихна.

— Трябва да сме готови. Не можем да си позволим да изпуснем някоя златна възможност заради някакъв си косъм.

Мейлиса седна на края на мраморната пейка, сложи ръка на плоския си кафяв корем и прошепна.

— Скоро ще започне да ми личи! — Очите й се наляха със сълзи.

Муоми вдигна глава.

— Какво й е?

— Спомни си за последния път, в който й мачка гърба — отвърна Хурем. Ноктите й се впиха в плътта на момичето. То трепна и понечи да се измъкне. Но Хурем здраво я стискаше.

— Не тук!

— Какво да правя?

— Всичко е наред. Имам план. Муоми също ще ни помогне.

И тя се усмихна на двете момичета, които я гледаха удивено. Хурем затвори очи и се отпусна блажено, оставяйки се на топлата пара и мидената черупка на Муоми.

В продължение на два месеца Капи ага успя да познае унизителния страх, сменян от периоди на трепетно очакване и опияняващо удоволствие. Той беше човек с живо въображение и можеше да си представи какво биха сторили с него, ако узнаеха тайната му. И все пак, вече не можеше да се откъсне; дори някой небесен пратеник да слезеше при него, поднасяйки му гаранция, подписана от самия Бог, че, ще бъде разкрит, знаеше, че пак ще е тук днес. Сексуалното удоволствие — а тя беше красива жена, двойно по-желана, защото бе забранена — беше само част от онова, което получаваше. По-важно беше потвърждението, че притежава мъжественост, която смяташе за загубена. Би понесъл всякаква смърт, стига да умреше като мъж. Или поне така си казваше.

Всеки четвъртък следобед, час преди да се спусне здрачът, тя идваше в градината, за да чете своя Коран. За Капи ага сякаш цялата седмица се свеждаше до тези няколко мъчителни, невероятни минути, когато за пореден път превърташе ключа в ръждясалата ключалка и влизаше в градината. Всеки път, когато отваряше вратата, се чудеше дали ще открие нея — или своите собствени войници с извадени мечове, остри като бръснач. Градината се беше превърнала в тема на всички негови сънища… и кошмари. Дори в качеството си на началник на дворцовата стража и пазач на момичетата, той не би могъл да възпре кучетата си, ако бъдеше разкрит.

Вратата с метална рамка изскърца — мили Боже, звукът прозвуча като топовен гърмеж сред тишината на харема! — и той се прокрадна в градината, заключвайки след себе си. Вдигна поглед към северната кула. Можеше да бъде видян единствено от двете стаи на последния етаж — именно оттам самият той беше зърнал Мейлиса преди време, — а той току-що собственоръчно ги беше заключил.