Колин Фалконър - Харем

Въпреки това имаше чувството, че всички членове на Дивана го наблюдават, а бостанджибашията подостря куките, с които щяха да го разкъсат на парчета.

Високите каменни стени засенчваха градината, пътеките минаваха сред колони от бял пароски мрамор, под сенките на чинари и кипариси. Тук винаги цареше сумрак. Над короните на дърветата се виждаше как слънцето се отразява в минаретата на джамията на харема, обагряйки ги в розово, докато се спускаше над града.

Огледа се за познатата фигура на Мейлиса, седнала на мраморна пейка под колонадата, приведена над Корана, или под надвисналите клони на върбата, но от Мейлиса нямаше и следа. Ослуша се за някакъв шум откъм сенките. Единственият звук беше песента на самотен славей, тъжно чуруликащ в клонките над главата му.

Обзе го смесица от разочарование и безпричинен ужас. Защо не беше дошла?

— Днес няма да дойде.

Гласът дойде иззад гърба му. Той се извърна уплашено и инстинктивно измъкна сабята си от кожената ножница.

Момичето скръсти ръце на гърдите си и му се изсмя.

Беше една от харема, разбира се, но той не я познаваше. Пък и защо трябваше да я помни? Те бяха толкова много. Беше висока и слаба, с коса като пламък и зелени очи. Носеше жълт памучен кафтан и елек от златист брокат, а на главата й имаше малка зелена шапчица. За пискюла на шапчицата беше пришита една-единствена перла. По дрехите й личеше, че е отскоро в харема или пък че не бе успяла да се издигне в йерархията му.

Той трепереше. Всемогъщи Боже!

— Коя си ти?

— Днес Мейлиса няма да дойде.

— Къде е тя?

— Тук, в харема. Където е защитена от вниманието на мъже.

— Защо се смееш?

— Пребледнял си като тюрбана си. Какво ти става? Не съм някой от еничарите на султана. Нямам меч. От какво се страхуваш? Аз съм просто една шивачка. Виж, не съм въоръжена. Дори не си нося иглата.

Капи ага направи опит да се овладее.

— С кого си мислиш, че разговаряш? Ще наредя да те затворят в…

Той пристъпи напред и я стисна над лакътя. Върхът на меча му опираше в лицето й, за да я сплаши. Но Хурем му се усмихна в отговор. Той ахна, когато почувства пръстите й върху слабините си.

— Мейлиса казва, че те все още работят. Аз съм само една невинна малка шивачка, но си мислех, че не би трябвало да е така.

— За какво говориш?

— Мейлиса ще си има дете.

Капи ага смаяно отстъпи назад, сякаш момичето му беше казало, че е болно от проказа. Лицето му претърпя удивителна трансформация. Страните му придобиха мръсен сивкав цвят, като на труп. Мечът се изплъзна от пръстите му и издрънка върху мрамора.

Идиот! Щеше да привлече вниманието на стражите! Нима нямаше капка самообладание? За момент си помисли, че той ще избяга.

— Това… не е възможно — със заекване произнесе той.

— И тя така си е мислела. Предполагам, че така си си мислел и ти.

— Коя си ти? Какво искаш?

— Аз съм приятелка на Мейлиса. — Очите й се спряха върху лежащата върху мрамора сабя. — Вдигни я — рече тя, като явно се наслаждаваше на предимството.

Той се наведе да изпълни нареждането й.

— Какво искаш? — повтори.

— Искам да ти помогна.

— Сега си те спомням — каза той. — Ти си рускинята. Купихме те от татарите.

Тя го наблюдаваше и сякаш се забавляваше. Да. Всеки въпрос, всяко пресмятане наум на възможните аварийни ходове се изписваха върху лицето му като върху страница от отворена книга.

— Кой още знае? — попита той накрая.

— Би било много лесно да хвърлиш и двете ни в Босфора посред нощ и с това да приключиш. Това си мислиш, нали? Точно заради това казахме и на още една. Никога няма да научиш името й.

Устните му се изкривиха от разочарование и отвращение, когато поредният изход се затвори пред него.

— Познавам те. Киайята те нарича „малка лисица“.

— И с основание.

— Сам виждам. — Той примирено върна сабята обратно в ножницата. — И така, значи искаш да ми помогнеш?

— Може пък да нямаш нужда от помощта ми. Може да се ожениш за Мейлиса и двамата да създадете добро семейство.

— Не се подигравай с мен! — изсъска той.

— Помислих, че ще се зарадваш, когато разбереш, че поне единият от тях работи — тя кимна към слабините му.

Той ядосано пристъпи към нея, после се овладя.

— Откъде да знам, че не лъжеш?

— Няма как. Никога няма да си напълно сигурен, докато не стане прекалено късно. Някоя вечер валиде-султан ще те навести със заповед да хвърлиш Мейлиса в Босфора, а после ще ти подаде два чувала. Един за нея, един — за теб.

Капи ага смръщи вежди.