Колин Фалконър - Харем

— Султан, който не развява знамето на Мохамед в битка, може да не остане султан за дълго. Еничарите ще се погрижат за това.

— Няма смисъл да ми напомняш за моя дълг. Никога няма да го забравя. Но засега тази война ми е достатъчна. Засега.

Хафизе внимателно си избра втора смокиня, докато подбираше, със същата деликатност най-подходящите думи.

— Дългът на султана не е само на бойното поле.

Сюлейман въздъхна. Думите, с които го посрещна тази сутрин майка му, трябваше да му подскажат накъде бие. Отново щяха да зачекнат темата за Гюлбехар.

— Османлиите имат наследник — каза той.

— А ако се разболее? Един султан трябва да има много синове.

— За да се избият един друг, когато умра ли? — Сюлейман се сети за баща си Селим — Явуз Селим, Страшният, както го бяха наричали. Той беше свалил от престола собствения си баща, Баязид втори, с помощта на еничарите, а после беше убил двамата си братя и осемте си племенника, за да не му оспорят правото да управлява. Дори се говореше, че лично той наредил да отровят Баязид, докато последният пътувал към определеното му за заточение място, за да е сигурен, че нещата няма да се обърнат против него. Самият Сюлейман не беше имал миг покой, докато негодното и сгърчено от болка тяло на баща му най-сетне не се беше предало пред смъртта на път към Адрианопол.

— Това е твое задължение.

— Имам много задължения.

— И не би трябвало да пренебрегваш нито едно от тях.

Сюлейман се втренчи в нея. Беше права, разбира се. През целия му живот майка му бе неговата будна съвест. Именно тя, а не Селим, го беше научила, че дългът е преди всичко друго. Селим обичаше властта и кръвопролитията заради самите тях.

— Гюлбехар ме прави щастлив.

— И това е хубаво. Но сега не говорим за щастие. Говорим за наследници на линията на Осман.

Сюлейман се извърна и погледът му се зарея към панорамата от минарета и куполи, издигащи се сред накацалите по хълма над Златния рог дървени къщички. Османлиите бяха изминали дълъг път от времето, когато вятърът беше издувал палатките им в равнините на Анадола. По някаква необяснима за него причина си спомни последните думи, които баща му бе отправил към него, когато го изпращаше за валия в Маниса: „Ако един турчин слезе от седлото, за да седи на килим, той се превръща в нищо — в нищо!“

Но, от друга страна, баща му беше варварин.

— В този момент родът на Осман разполага само с две сърца — каза Хафизе. — Не са достатъчни.

— Какво искаш да направя?

— Не искам да се отказваш от своята Гюлбехар. Естествено е да си имаш фаворитка. Но в харема има още много момичета. Някои от тях са доста приятни за окото.

— Значи трябва да изпълнявам ролята на бика в името на Османовия род?

— Много неделикатно казано, особено в присъствието на една стара жена, но да — точно това трябва да направиш. Може би щеше да е различно, ако Гюлбехар ти беше родила повече синове. Но тя е твоя кадъна от девет години…

— Тя ми доставя удоволствие.

— А друга жена не е в състояние, така ли?

— Добре ми е с Гюлбехар.

— Ти няма да търсиш удобство от другите момичета. Само син.

Сюлейман внезапно се изправи. Забеляза как Фатима, една от прислужничките на майка му, му хвърля срамежливи погледи изпод начернените си с въглен ресници. Беше изнервен — както от нея, така и от себе си. Какво не беше наред с него? Защо му беше толкова трудно да стори онова, което искаше майка му? Може би това беше неговият малък бунт срещу целия товар, който носеше, единственият начин, по който можеше да покаже колко различен е от зверовете, управлявали преди него. Всичките онези кокетни, гладни за ласките му жени го караха да се чувства долен и пропаднал.

Момичето усети гнева в очите му и сведе объркано лице.

— Ще направя онова, което искаш от мен — каза той и целуна ръка на майка си. Щеше да обладае всичките, една по една, ако това беше желанието й, помисли си горчиво. Щеше да напълни двореца с деца. И тогава майка му щеше да го остави насаме с Гюлбехар.

Киайята измъкна калъфката за възглавница от ръцете на Мейлиса и я захвърли на пода. После тропна с крак върху нея като разгневено дете.

— Какво е това? Нарочно ли ми лазиш по нервите?

Мейлиса нещастно поклати глава; риданията й попречиха да отговори.

— Погледни само тези бодове! Не бих дала подобно нещо дори на някоя селянка, камо ли на валиде-султан!

— Съжалявам… — изхлипа Мейлиса.

— Какво ти става, момиче? През последните седмици си направо невъзможна! — За да подчертае преценката си, киайята силно перна Мейлиса през ухото.