Колин Фалконър - Харем

А ако забременееше, майка му щеше да е доволна, поне за известно време. И той щеше да се върне при своята Гюлбехар.

Топкапъ сарай

Сърпът на луната сякаш потрепваше на нощното небе, макар Сюлейман да знаеше, че това е просто игра на светлината. Бяха вечеряли омари и риба — меч, хванати в Босфора рано сутринта, и бяха полели храната с шербет, приготвен от виолетки и мед. Бяха завършили с кипърско вино, макар да бе забранено от Корана.

Прегрешението беше незначително, но му даваше известно удовлетворение, защото иначе всеки час от живота му бе подчинен на протокола. Всяка сутрин, още като се събудеше, пред него цъфваше човекът, който се грижеше за ноктите му, както и главният бръснар, който пък бръснеше главата му. Докато началникът на гардероба изваждаше дрехите му за през деня, слугата, отговарящ за тюрбаните, надипляше метри бял плат около феса му. От събота до вторник ставаше в зори, за да вземе участие в Дивана. Всеки петък яздеше към Айя София начело на процесия, в която влизаха неговият главен везир, астрономите, началникът на лова, отговорникът за славеите, началникът на ключовете, главният отговорник по навиването на тюрбаните и четиристотин от еничарите и спахиите на Портата, негова постоянна стража.

Следобед, пак според обичая, трябваше да дремне за кратко върху два дюшека — единият, изработен от сребърен брокат, другият — от златен. През цялото време го следваха петима пазачи, глухонеми евнуси с извити ятагани. Дори и когато спеше, не беше сам.

Целият му живот беше точно дефиниран от изискванията на държавата. На фона на ограниченията, налагани от задълженията му, малките бунтове имаха огромно значение за него.

Ибрахим, например. Двамата бяха станали неразделни — по време на обсадата на Родос бяха спали в една и съща шатра, дори си разменяха дрехите. Знаеше, че скандализира двора с тази проява на обич към един роб, но за Сюлейман Ибрахим беше нещо много повече от роб. Той бе негов довереник и близък съветник. Ако някой помагаше на султана да носи бремето, това не бяха нито Гюлбехар или Хафизе, дори не и великият везир. Беше Ибрахим.

Тази вечер приятелят му седеше по турски под прозореца и настройваше виолата си. Част от ритуала помежду им бе да вечерят заедно в двореца и често, когато ставаше късно и двамата бяха прекалили с кипърското вино, пажовете на Сюлейман измъкваха два дюшека от долапите в стената и Ибрахим оставаше да спи при него.

Ибрахим беше родом от Парга, на западния бряг на Гърция, и беше син на рибар. Една вечер в селото му пристигнаха турски разбойници и отведоха Ибрахим със себе си като плячка. Закараха го на пазара за роби в Стамбул, откъдето го купи една вдовица от Маниса. Тя го отгледа като мюсюлманин и когато откри, че момчето има талант за музиката и чуждите езици, се погрижи да му бъде дадено добро образование. Ибрахим се научи да свири на виола и да говори свободно персийски, турски, гръцки и италиански. По-късно вдовицата го продаде скъпо на Сюлейман, когато последният пристигна в Маниса в качеството си на валия на провинция Каффа.

Скоро робът компаньон се превърна в сянка на Сюлейман. Беше на същата възраст като принца, шахзадето, макар да беше по-нисък и по-мургав от него, както и не чак толкова склонен към самовглъбяване. И наистина, понякога на Сюлейман му се струваше, че младежът ще се пръсне от енергията, напираща в набитото му тяло.

Когато през хиляда петстотин и двайсета година Сюлейман стана султан, той доведе Ибрахим със себе си и го направи хасодабаши, началник на домакинството му. След време започна да се съобразява повече с Ибрахим, отколкото с Пири паша, неговият стар велик везир, а след Родос награди приятеля си заради добрия съвет, който му беше дал, като го провъзгласи за везир. Този акт сам по себе си беше символ на егалитарната природа на османската държавна система: един роб от християнски произход можеше да се издигне благодарение на собствените си качества до най-висок пост във великата ислямска империя, по начин, по който светът не беше виждал. Какво беше казал Фатих, замисли се Сюлейман…

„Нашата империя е дом на Исляма… Лампата на нашата империя се предава от баща на син, а те поддържат пламъка й с масло, взето от сърцата на неверниците.“

— Защо си толкова сериозен, господарю мой? — попита го Ибрахим.

Сюлейман въздъхна.

— Някога съжалявал ли си за нещо, Ибрахим?

— Не, разбира се. За какво да съжалявам?

— Не ти ли се е приисквало да бъдеш друг човек? Не се ли чудиш понякога какво би могло да ти се случи, ако пиратите не бяха дошли в селото ти през него ден?