Колин Фалконър - Харем

— Знам какво щеше да ми се случи. Щях да ям риба за закуска и вечеря, между закуската и вечерята — да я вадя от мрежите. Вместо това спя в дворец, пия най-доброто кипърско вино и се радвам на благоразположението на най-великия император на света.

— Животът ти щеше да е по-прост.

— Животът ми щеше да е безсмислен.

Сюлейман отново забеляза онази бръчка на раздразнение върху Ибрахимовото лице. Приятелят му мислеше, че султанът разсъждава прекалено много. И може би беше прав.

— Харесва ти, нали? Харесва ти да ходиш на война, забавляваш се от безкрайното политиканстване в Дивана.

Лицето на Ибрахим се оживи.

— Ние сме в центъра на света, господарю. Пишем историята.

— Служим на исляма.

— Точно така, господарю, понякога го забравям. — Ибрахим отново насочи вниманието си към виолата. — Ние сме най-верни слуги на исляма.

Лъжец, помисли си Сюлейман. Ибрахим правеше всичко за своя лична изгода. Може би именно заради това го обичаше и донякъде му завиждаше. Щеше му се да прилича повече на него.

— Понякога си мисля, че ти трябваше да си султан, а аз — син на гръцки рибар. Може би така и двамата щяхме да сме по-щастливи. — Той се изправи, прокарвайки длани по умореното си лице.

— Ще си лягаме ли, господарю? — попита Ибрахим.

— Ти можеш да си лягаш, Ибрахим. Твоят живот не е толкова сложен. Имам да изпълня още едно задължение тази вечер.

Първо отведоха Хурем при отговорничката за баните, за да бъде изкъпана и масажирана. Боядисаха ноктите й, напарфюмираха косата й с жасмин, напудриха кожата й, за да предотвратят потенето, очертаха очите й с въглен. После я върнаха при началничката на гардероба, която я облече в розова риза и дълъг пурпурен кадифен кафтан, а отгоре сложиха роба от брокат с цвят на кайсия и със сребърни нишки. Отговорничката за бижутата беше донесла диамантена огърлица, тежка като железен намордник, сребърни пръстени и гривни, нанизи огромни перли от Арабско море, които да бъдат вплетени в косата и, и тежки рубинени обеци. Инструктира я да върне всичко на сутринта.

Една гедичлийка задържа огледало пред Хурем. Девойката смаяно огледа резултата от всичките приготовления.

— Изглеждам нелепо!

Киайята на гардероба застана пред нея с ръце на кръста и огледа внимателно произведението си.

— Така трябва да бъде — рече тя накрая.

— Така трябва да бъде, ако искаш да накараш един мъж да се запревива от смях!

— Ти, неблагодарна малка нахалнице! — изръмжа киайята. — Не осъзнаваш ли каква огромна чест ти се е паднала? И на мен ми се случи веднъж, та не си въобразявай, че си много извисена и могъща. Един ден можеш да свършиш като началничка на гардероба — и нищо повече!

— Ако си се била облякла по този начин, когато си го посетила в леглото, си извадила истински късмет, че не те е направил киайя на царските тоалетни!

Киайята изсъска гневно и нареди на двете гедичлийки да излязат от стаята. После се обърна към Хурем и отново изсъска.

— Сега ме чуй. Не отричам, че никога не си се отнасяла с мен толкова добре, колкото би могла, но въпреки това ще ти помогна. Това е възможност, каквато се случва веднъж в живота! Знам какво е. Някога и аз бях гьозде, по времето, когато Баязид беше султан. Ще ти кажа какво да направиш, за да му доставиш удоволствие…

— Нямам нужда от съветите на една неудачница. Знам какво да правя! Трябва да забременея!

С тези думи тя излезе от стаята.

Пред нея стояха двама стражи — същите, които я бяха извели от двора по-рано през деня. Сега я съпроводиха по лабиринт от мрачни галерии и надолу по едно тясно стълбище. Брокатената й роба и развяващите се ръкави на копринения и кафтан непрекъснато се закачаха по напуканото старо дърво и от тъканта се издърпваха нишки. Накрая усети хладен ветрец по страните си. Бутнаха я напред през тежка желязна врата в малка карета. Долови миризма на кон и потна кожа, после една мека пухкава ръка я дръпна вътре.

До ушите й достигна чаткането на конски копита върху калдъръма. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя различи закръгления силует на кислар агаси, седнал насреща й.

— Къде отиваме? — попита Хурем.

— При султана — отвърна кислар агаси. — Чака те в Топкапъ сарай.

Завесите на каретата бяха спуснати. Хурем посегна да ги дръпне, за да погледне навън, но евнухът препречи ръката й.

— Далеч ли е?

— Не — отвърна старецът и тя усети очите му върху себе си, огромни и бели в тъмното. — Капи ага ти уреди тази среща.