Колин Фалконър - Харем

Но тази година нямаше да има война и Сюлейман скоро щеше да премести двора в Адрианопол за ловния сезон. Той и Ибрахим всеки ден идваха на мегдана с лъковете и стрелите си, за да се упражняват в стрелба по мишена, Ибрахим бе наредил на същия този площад да бъдат поставени статуите, които бяха домъкнали от Белград. Идеята гръцките богове да бъдат използвани като мишени, го развеселяваше. Сега подскачаше сред тревата като малко момче, тичаше да събира стрелите, пропуснали целта, викаше от радост, когато улучваше и стрелата му се разцепваше при допира с мраморната жертва.

Накрая двамата със султана се оттеглиха под голямата сянка на една смокиня и пажовете им донесоха маслини, сирене и шербет.

— Ако мраморните статуи се казваха Шарл или Фредерик, щях да съм пронизал сърцата им поне хиляда пъти!

— Отлично се целиш, Ибрахим. Ако бях глиган, щях да хукна срещу Русия.

— И твоят мерник е добър — излъга Ибрахим.

— Не, не. Днес мислите ми са насочени към нещо друго.

Ибрахим пресуши сребърния си бокал, внимателно си избра маслина, бавно я сдъвка и остави настрани чашата си. После с театрален жест изстреля костилката и тя издрънча в бокала. Ибрахим се ухили доволен.

— Понякога си като дете.

— Но това те развеселява, нали?

Сюлейман се усмихна.

— Ти винаги ме развличаш, Ибрахим.

— Е, какво те тревожи, господарю?

Сюлейман въздъхна. Пред Ибрахим винаги можеше да каже онова, което си иска.

— Когато дойдохме от Маниса, ти си направи свой собствен харем, нали така?

Ибрахим отново се ухили.

— Но не толкова голям като твоя, господарю.

— Имаш ли си фаворитка?

— Разбира се. Винаги, когато съм с някоя жена, тя ми е фаворитка.

Това не беше отговорът, който Сюлейман се беше надявал да чуе. Как можеше да обясни проблема си на някой като Ибрахим? Откакто беше спал с Хурем, образът й не излизаше от главата му. На следващата вечер бе избрал друго момиче от харема — дългът му, в края на краищата, бе към линията на Османовци, не към самия него. Момичето беше усмихната грузинка с най-невероятните и дълбоки черни очи, които беше виждал — толкова дълбоки, че сигурно почваха чак от задната част на главата, реши Сюлейман, след като девойката отвори уста и лъсна празноглавието й. Когато я отведе до леглото, тя легна покорно на него и извика само веднъж, когато проникна в нея, но това беше вик от болка, не от удоволствие.

Тя се отличаваше с идеална класическа красота, но това, реши Сюлейман, не беше достатъчно. Поне не за него.

А Гюлбехар? Тя му беше фаворитка от близо десет години. Когато за пръв път легна с нея, тя бе петнайсетгодишно крехко и срамежливо момиче. Девойка, напълно неопитна — също като него. До появата на Хурем тя бе задоволявала всичките му нужди. Но сега?

Цялото изживяване го беше хвърлило в състояние на вътрешно противоречие, сякаш душата му се беше разцепила на две и тези две части бяха във война. Единият Сюлейман искаше да прати да повикат Хурем отново, за да измие аромата й от съзнанието си.

Но другият Сюлейман се страхуваше. Не беше хубаво жена да намира също толкова удоволствие в любовния акт, както един мъж. Душата й бе замърсена от греха. Ако я окуражеше, нямаше ли и той да бъде опетнен? Ами Гюлбехар? За пръв път почувства горчивината на една емоция, която никога не бе предполагал, че ще изпита по отношение на жена.

Вина.

— Жените имат ли душа, Ибрахим?

— Има ли значение, господарю?

Сюлейман не отвърна. За пръв път реши, че Ибрахим не може да му помогне. В областта на политиката приятелят му беше отличен дипломат и държавник. Но по отношение на жените беше варварин като мюсюлманите, които тайно в себе си не понасяше.

Ибрахим се приведе напред и за миг усмивката му изчезна.

— Гюлбехар ли ти причинява тревога, господарю?

— Не, друга.

Ибрахим вдигна вежди.

— Мога ли да попитам за името й?

— Казва се Хурем — рече Сюлейман.

— Хурем? — повтори Ибрахим. Друга жена в леглото на Сюлейман? Разбира се, Сюлейман и преди бе спал с различни жени. Всъщност сам Ибрахим го бе окуражавал по-често да си избира наложници от харема. Защо тогава изведнъж бе изпитал това неприятно чувство? Сюлейман неведнъж безпричинно бе изпадал в странни настроения.

Лицето на Мейлиса беше измъчено, очите й — хлътнали от страх. В млечната мъгла на хамама главата й сякаш плуваше по вълнообразната повърхност на басейна като отделена от тялото; приличаше на ужасен вампир, който обвинително фиксираше с поглед Хурем. Очите я проследиха, докато отиваше към басейна. Хурем се спря на ръба му, остави Муоми да свали прилепналата към тялото й прозрачна риза и потопи голото си тяло във водата.