Колин Фалконър - Харем

— Лошо мирише.

— Изпий това до капка. От тази отвара ще ти се догади и бебето ще умре.

Мейлиса запуши стъкленицата. Ръцете й затрепериха.

— Благодаря ти.

Муоми я изгледа съчувствено.

— Аз нямам нищо общо с това — рече тя и се измъкна навън.

Кислар агаси се събуди от виковете на жена. В началото си помисли, че сигурно някое от момичетата стене насън — някои от новите го правеха и на следващия ден той нареждаше хубавичко да ги набият. Но когато се събуди, си даде сметка, че това не е момичешки кошмар. И преди беше чувал подобни писъци — когато се разнасяха от стаята за мъчения. Усети как студена лепкава пот избива по цялото му тяло. Посегна за налъмите си, ръцете му трепереха.

Свещта не беше изгоряла много, затова той предположи, че е спал не повече от час. Взе свещта и забърза към коридора, а огромният му корем се тресеше като желе под гънките на нощницата му.

Писъците идваха от общата спалня на горния етаж. Повика двама от стражите и бързо заизкачва дървеното стълбище.

Мейлиса се търкаляше разсъблечена по пода, забиваше нокти в голите дъски, сякаш отчаяно се опитваше да избяга от агонията. Нов спазъм разтърси тялото й и тя сви колене към гърдите си. Повърна кръв. По красивото й мургаво лице и гърдите й бяха размазани кръв и слюнка. Устните й бяха силно обтегнати и разкриваха стиснатите й зъби — като на куче, попаднало в капан.

Момичетата се насъбраха около нея, гледаха я уплашени и едновременно с това — сякаш хипнотизирани от проявите на смъртта. Краката на някои от тях бяха също леко опръскани с кръв и когато Мейлиса отново се извъртя, те се разпищяха и отскочиха назад, да не би да ги зарази и тях с тази ужасна болест.

Мейлиса ги гледаше през гневната черна мъгла на болката, опита се да извика.

— Не съм болна! Отровена съм! — Но грозните хъркащи звуци в гърлото й не приличаха на собствения й глас, в тях нямаше нищо човешко. Болката отново прониза тялото й, тя се присви и изпищя.

Усети как нечии ръце се вкопчват в нея, как се опитват да я задържат, но тя оголи зъби и отчаяно зарита във въздуха, опитвайки се да се освободи от болката, раздираща стомаха й. Веднъж отвори очи и се втренчи в уплашеното лице на кислар агаси; зад рамото му вадя Хурем. Опита се да разгадае изражението на лицето й. Искаше да я посочи с пръст и да я прокълне, но евнусите държаха ръцете й, а тя не можеше да говори, защото устата й беше пълна с кръв. Задави се и тъмнината се спусна над очите й като завеса.

Река Марица, близо до Адрианопол

Ловджийските хрътки прогониха яребицата от леговището й сред пелина и тя се стрелна във въздуха, размахвайки отчаяно късите си криле. Ибрахим се засмя от обзелото го радостно вълнение и вдигна лявата си ръка, скрита в предпазна кожена ръкавица. Женският ловен сокол потръпваше от възбуда, предусещайки близостта на плячката.

Ибрахим махна кожената качулка от главата на птицата и огромните й златисти очи примигнаха. Почти на секундата соколът се изстреля право нагоре във въздуха, с мощни махове на крилете си.

Ибрахим и Сюлейман смушкаха конете и препуснаха.

Соколът прилепи криле и се спусна стремглаво надолу. На моменти се носеше по течението на вятъра, безтегловен като самия въздух; в следващия миг вече падаше от небето, подобно на камък. В паниката си яребицата изпърха, бавна, тежка, без никакъв шанс за бягство. Соколът атакува отгоре. Разхвърчаха се пера, дългите хищни нокти се впиха в гръбнака й. Ударът беше толкова жесток, че птицата умря незабавно.

Хищникът и плячката полетяха заедно надолу, после соколът отключи смъртоносните си нокти и триумфално се изви нагоре, оставяйки мъртвата яребица да падне в блатото.

Ибрахим нададе доволен вик и бързо препусна към края на тъмната вода, а хрътките се стрелнаха напред, съревновавайки се коя първа да докопа наградата.

Ибрахим вдигна очи нагоре и протегна ръка, подканяйки виещия се в небето сокол да кацне на нея.

Глиганът наблюдаваше натрапника от прикритието си в шипковата горичка. Малките му жълти очички блестяха от страх и объркване. Дишаше тежко. Оттегли се още малко назад сред тръните и прещипа. От едната му страна се чуваше лаят на ловните кучета, от другата — тропотът на конски копита и виковете на стрелците. Отзад беше блатото — нямаше път за бягство.

Нямаше избор. С гневно грухтене изскочи от къпинака. Сюлейман го видя да приближава и извика предупредително на Ибрахим. Видя как глиганът атакува арабския жребец на приятеля му високо отстрани. Едната му бивна раздра плътта на коня и отвори кървава дупка в стомаха му. Жребецът изцвили от изненада и болка и отстъпи назад. Червата му се повличаха след него. Глиганът нападна отново и Ибрахим полетя към земята.