Колин Фалконър - Харем

— Искаш да преосмисля решението си ли?

Ибрахим задълго замълча. Нощният бриз разклати гънките на палатката и лекото им шумолене прозвуча като дълга въздишка. Дали това не бе раздразнението на Аллах, запита се Сюлейман.

— Страхувам се — отвърна накрая Ибрахим.

— Страхуваш се? — Сюлейман си представи излизащия от блатото Ибрахим, стиснал яребицата в ръка, възхищението, което бе изпитал към него тогава. Изглеждаше така, сякаш вярата на Ибрахим в себе си бе подчинила напълно всички страхове. — Със сигурност не те е страх от бивните на побеснял глиган и от копитата на собствения ти кон. От какво се страхуваш, тогава?

— От теб, господарю мой.

— От мен? — Сюлейман удивено го изгледа.

— Над шията на великия везир винаги тегне надвесен меч, господарю. Въпреки че ще приема най-голямата чест, която може да бъде оказана на човек, все пак признавам, че малко ме е страх.

Изведнъж Сюлейман разбра. Спомни си баща си, който през годините на властването си се беше отървал от осем свои велики везири. Наистина, турците често се проклинаха един друг със следните думи: „Дано станеш везир на Селим Страшния!“ Спомни си как самият той, заслепен от собствения си гняв, за малко не бе екзекутирал бедния стар Пири паша.

— Няма от какво да се страхуваш, приятелю.

Ибрахим вдигна поглед към него. Черните очи умолително гледаха султана.

— Винаги съм си мислел, че искам този пост. До този момент. Не биваше да ме издигаш толкова високо, защото ако падна, това ще бъде фатално.

Сюлейман стана и приближи до Ибрахим, сложи ръце върху раменете му.

— Давам ти думата си. Докато съм жив, никой няма да ти причини зло. Нека Аллах ми е свидетел.

Ибрахим взе ръката на Сюлейман и целуна рубина на пръстена му.

— Донесе ми слава, за която дори не съм си и мечтал — прошепна той. — Кълна се, че ще ти служа вярно, докато съм жив.

Ески сарай

Къде беше тя?

Капи ага се огледа из засенчения двор, разкъсван между паническото желание да избяга и неустоимата нужда да остане и да я открие. Сенките го заблуждаваха.

Тя не беше там. Беше го предала.

Тялото бе истинският предател, помисли си той; пламъкът на чувствеността го привличаше към удоволствието и болката така, както пламъкът на свещта — мушиците. Същата плът, която можеше да го доведе до екстаза, с лекота можеше да го хвърли във всички възможни мъчения, което шейтанът, дяволът в лицето на главния бостанджия можеше да измисли.

Какво правеше тук? Тя също беше едно от дяволските изчадия, сега вече го знаеше със сигурност; беше му го доказала. Трябваше да намери начин да се отърве от нея, да поеме риска, ако можеше да се убеди, че няма трето посветено лице.

Но тогава щеше да загуби топлината на тялото й, усещането за топлите й гърди, притиснати към неговите, ненаситната и уста, забраненият екстаз, който му носеше. Не си представяше друго удоволствие, което може да се сравни с това, което бе намерил в сенчестия двор с неговите шепнещи фонтани, мраморна пътечка и бухлати чинари. Тук той преставаше да бъде евнух и ужасната, остра като бръснач, опасност го хвърляше в такова върховно удоволствие, че дори любовта му към живота избледняваше в сравнение с него.

Ала какво щеше да стане, ако и Хурем забременееше? Краят на тъмния тунел на плътта не се виждаше. В мига, в който последният спазъм на екстаза отминеше, на негово място се настаняваше черен ужас, завладяваше го, изпълваше го със студена смазваща паника. Тогава бягаше от прикътаната градина на неговото мъчение, кълнейки се пред себе си, че никога повече няма да се върне, обещавайки си, че ще намери начин да се отърве от нея.

Но тялото му го беше превърнало в свой роб. В продължение на дни и часове не можеше да мисли за нищо друго, освен за следващия път. Споменът за тялото й — мисълта за неговото собствено тяло, за способността му да бъде мъж отново — заличаваше всичко останало. Тези няколко минути в малкото дворче се бяха превърнали в смисъл на живота му.

Опита се да си внуши, че никога няма да ги разкрият.

Зад гърба му се разнесе шумолене на дреха и той се обърна.

— Хурем!

— Изплаших ли те?

Сърцето на Капи ага сякаш щеше да изхвръкне от гърдите му. Биеше толкова силно, че чак му причиняваше болка.

— Откъде се появи?

— Наблюдавах те. Бях зад една колона.

Той впи поглед в нея. Беше облечена в бели шалвари и гьомлек от тънка коприна с цвят на изумруд, разкриващ нежната извивка на гърдите й. Капи ага не можеше да откъсне очи от нея.