Колин Фалконър - Харем

Хафизе огледа новата икбал на сина си с преценяващия поглед на жена, прекарала почти целия си живот в коварния свят на харема. Веднага се виждаше, че тази е напълно различна от Гюлбехар. Очите й гледаха някак прекалено разбиращо, а езикът й — поне така беше чувала — бе прекалено остър и бърз.

Но това може би не беше лошо. Тя самата не бе оцеляла толкова много години в харема на Селим без помощта на здравия си разум. Както и на твърдостта си, разбира се.

— Хурем — топло каза тя и протегна ръце към момичето, — радвам се от новината. Ела, седни до мен.

Хурем се усмихна и се настани на другия край на дивана. Беше топъл следобед и двете седяха на една тераса над сенчестия вътрешен двор в източната част на двореца. В резбовани кедрови клетки, окачени на корнизите, пееха сипки, на ниската масичка пред тях бяха сервирани шербет, пъпеши и рахат локум. Зад тях градът потрепваше в следобедната мараня, кубетата на джамиите проблясваха като диаманти сред прахта.

— Сюлейман е на лов. Днес изпратих куриер да му отнесе вестта. Сигурна съм, че и той ще се зарадва — също като мен.

Хурем сложи длан върху корема си.

— Ще се наложи да чакаме още много месеци, за да преценим със сигурност степента на задоволството му.

Добър отговор, помисли си Хафизе. Ако бебето се окажеше момиче, пак щяха да се озоват в началото.

— Да бъде Божията воля — рече Хафизе. Посегна и взе кичур от косата на Хурем, поднесе я към светлината.

Всички я докосваха по този начин, рече си Хурем. Сякаш е тяхна собственост.

— Имаш красива коса — отбеляза Хафизе. — Нито червена, нито златиста. Откъде си?

— Баща ми беше хан на кримските татари, Господарке на забулените глави — каза тя, опитвайки се да прикрие гордостта, надигаща се в гласа й. Не биваше да показва на майката на султана, че се смята за по-горна от нея. В края на краищата Хафизе беше само дъщеря на грузински селянин.

— И как дойде при нас?

— Баща ми видя добра възможност.

Хафизе се усмихна.

— За теб? Или за себе си?

— Спахиите трябваше да го привържат към земята и да му натъпчат парите в джобовете. Той се съпротивляваше. Беше ужасно.

Хафизе не се усмихна.

— Смееш се, когато го разказваш, но в очите ти няма смях.

Хурем усети изпитателния поглед на валиде-султан. Имаше нужда от подкрепата й, реши тя. Не бива да подценява тази жена, била тя от селски произход или не. Тази закръглена, приятна наглед малка кокошчица имаше очи на ястреб.

— Защо да се оплаквам? Той все още живее в палатка, а аз живея в дворец. В края на краищата аз се облагодетелствах повече от размяната.

— Значи си щастлива тук?

— Ще съм по-щастлива, когато господарят ми се върне.

— Бях омъжена за султан Селим в продължение на много години. Мога да преброя седмиците, които сме прекарали заедно, на пръстите на едната си ръка. Това е самотен живот, Хурем.

Хурем кимна.

— Тогава ще се вслушам в съвета ви, ваше височество. Ще се върна при баща ми. Можете ли да ми уредите кон?

Хафизе се засмя пряко волята си. Момичето леко я жегна, но в думите й имаше голяма доза истина. Защо трябваше да седи и да се чувства нещастна, след като не можеше да промени нищо?

— Опасявам се, че дори аз не мога да го уредя. Сега, след като носиш детето на султана в утробата си, този харем ще бъде твой дом до края на живота ти.

— Тогава ще се наложи да поискам по-големи покои.

Хафизе се усмихна и посочи към своята част на двореца.

— Може би като моите?

Хурем се усмихна в отговор.

— Ако Бог така пожелае.

— Няма да се изненадам, ако разбера, че това е негово дело. — Хафизе избра едно парче локум с шамфъстък и впи зъби в него. — Ако имаш нужда от нещо, кажи ми. Според исляма майката е свещена — особено когато е в такова положение. Ще бъде направено всичко необходимо, за да ти бъде удобно.

— Има едно нещо, ваше височество.

— Да?

— Искам телохранител.

Хафизе изненадано я погледна.

— Телохранител? Тук?

— Страх ме е.

— От какво?

— Носят се слухове. Че няма да доживея да видя раждането на детето си.

— Кой се осмелява да те заплашва? Теб… и детето на султана?

Хурем извърна поглед.

— Не знам. Може да са само празни приказки.

Лъже, помисли си Хафизе. Знае кой е, но не иска да каже. Има само един човек, който би пожелал смъртта й. Гюлбехар! Поклати глава. Не, не беше възможно. Гюлбехар не беше способна на такова нещо. Но момичето наистина изглеждаше уплашено.

— Ако мислиш, че в слуховете има нещо вярно, трябва да накараш прислужницата си да опитва всичката ти храна, дори да облича всяка твоя нова дреха преди теб. Като предпазна мярка ще накарам кислар агаси да зачисли един от евнусите си към теб.