Колин Фалконър - Харем

Горяха ароматни свещи, върху мраморните подове бяха пръснати розови листенца, а в родилната стая бяха провесени амулети и сини мъниста против уроки.

Хурем никога през живота си не беше изпитвала подобна болка. Понеже бебето не искаше да излезе, акушерката, една дебела нубийка, седна на стомаха й, за да изтласка плода от утробата й.

Хурем изпищя. Пъхнаха парче слонова кост между зъбите й, за да я накарат да замълчи.

— Захапи го! — изсъска акушерката. — Захапи го и мълчи!

Най-после се случи. С разтворени от двете страни на родилния стол крака, обградена от акушерки, тя роди своето първо дете. Нубийката пое бебето, обви го в ленена пелена, като не спираше да декламира строфи от Корана.

— Аллах акбар… Бог е велик…

Кислар агаси стоеше и наблюдаваше. Трябваше да е сигурен, че скъпоценното дете няма да бъде подменено. Сам отнесе детето до белия мраморен фонтан и изпълни обичая с трите измивания. В устата му беше сложено подсладено масло, за да се сдобие отрочето на султана със сладък и любезен език; около очите му размазаха черен въглен, за да му гарантират проницателност. До челото му допряха инкрустиран с диаманти Коран.

Хурем впи пръсти в раменете на акушерката и примигна, за да отстрани потта от очите си.

— Какво е? — умолително рече тя. — Само ми кажете какво е!

Кислар агаси бе този, който й отговори.

— Роди син, господарке.

— Син — повтори Хурем. Успя да се усмихне, после припадна.

Венеция, 1528

Тя беше някакво видение в черно кадифе, тъмен ангел с коса, черна и лъскава като въглен, с очи като две късчета тюркоаз. Имаше високи патрициански скули, пълни устни, червени и влажни — сякаш бяха разкървавени. Корсажът на вестурата й беше с дълбоко изрязано деколте, каквато бе модата, кожата на раменете и гърдите й беше гладка като слонова кост, а златното кръстче на шията й — той си представяше топлия й пулс — сякаш го укоряваше.

Два пъти забранена.

Пиацата беше шумна, пълна с хора; носеха се виковете на соколарите, ругатните на играещите комар моряци и пеенето в аркадите, рязкото стакато на арменци и далматинци, хармоничната мелодия на венецианци.

Но Аббас не забелязваше никого. Той я наблюдаваше как се изкачва по стъпалата на църквата. Вървеше с някаква неестествена грация, погледът й бе забит в земята; вдигна очи само веднъж и Аббас почувства как сякаш нещо го удари силно в гърдите. Устните й леко се разтвориха, достатъчно, за да му дадат да разбере, че го е забелязала. Не можеше да диша. Тя беше най-прекрасната жена, която беше виждал през целия си живот. Искаше му се да изтича напред, да я хване за ръката и да избяга с нея от пиацата.

Старата вещица, която я придружаваше, го изгледа смразяващо и надменно, докато двете с повереницата й изкачваха стълбите на църквата „Санта Мария деи Мираколи“. После изчезнаха вътре.

— Видя ли я? — прошепна той.

— Разбира се, че я видях — отвърна Лудовичи. — Това е Джулия Гонзага.

— Познаваш ли я?

— Доведената ми сестра я познава. Тя е нейна братовчедка.

— Нейна братовчедка? — Аббас сграбчи сайона на Лудовичи — модерна широка, набрана риза — и го задърпа към стъпалата.

— Какво правиш?

— Искам да я видя.

— Tu sei pazzo — Ти си луд!

— Хайде!

Лудовичи хвана приятеля си за ръката.

— Знаеш ли кой е баща й? Антонио Гонзага — той е consigliatore, съветник!

— Не ме е грижа!

— Не те е грижа? — Лудовичи бе разтревожен, но не и изненадан от реакцията на приятеля си. Аббас бе един от най-страстните и твърдоглави младежи, които познаваше. Безразсъден, така го бе нарекъл бащата на Лудовичи. В онова, което бе негов недостатък, се коренеше и неговият чар. Може би всичко се дължеше на кръвта му, реши Лудовичи. Един мур винаги си остава мур. Но този път нямаше да допусне да се излага. Цялата тази работа наистина беше опасна.

— Просто искам да погледна.

— От теб не се очаква да гледаш! Тя е Гонзага!

— Тогава остани тук — рече Аббас, издърпа се от хватката на приятеля си и хукна нагоре по стълбите. Лудовичи се поколеба. Да върви по дяволите! Corpo di Dio! Това беше неговото погребение. Той понечи да се отдалечи, но също се втурна по стълбите.

Изпитите навъсени лица на светците гледаха от богато позлатения купол на църквата. Една статуя на Санта Клара се мръщеше от постамента си върху хладните стени от сив и розов мрамор. Херувимчета и морски чудовища подскачаха върху пиластрите на изящните колони.