Колин Фалконър - Харем

Аббас дълбоко пое дъх. Никога преди не се беше опълчвал срещу волята на баща си.

— Искам да се срещна с Джулия Гонзага.

Махмуд въздъхна. Вече не беше ядосан. Какъв смисъл имаше? Все едно се разправяше с малко дете, което настояваше да си има свой собствен замък. Онова, което синът му искаше, бе непостижимо. Толкоз. Дори Гонзага да беше човек, който би се примирил с мисълта дъщеря му да се омъжи за тъмнокож — а Гонзага със сигурност не беше от този тип мъже, — в Републиката имаше закон, според който всички венециански благородници трябваше да се женят за свои равни. Един магнифико от Съвета на десетте дори не можеше и да си помисли да разговаря насаме с чужденец, пък бил той и капитан-генерал на армията.

Особено с капитан-генерала.

— Всичко е заради твоята младост, Аббас. Утре напълно ще си забравил за това.

— Лошо ме преценяваш — отвърна Аббас и излезе от стаята.

Джулия Гонзага наблюдаваше театъра на венецианската нощ от балкона на бащиния си дворец. Беше скрита зад решетките на лоджията. Фенерите, висящи от кърмата на гондолите, оставяха вълнообразни следи върху повърхността на канала.

Чу се шепот и една млада двойка изчезна в тъмнината. Джулия отблъсна връхлетялата я завист.

Отново си спомни за онова, което й се беше случило този следобед в църквата „Санта Мария деи Мираколи“. Защо онзи младеж я беше гледал така? И кой беше той? Беше тъмен, почти негър, подобно на някои от гондолиерите, но въпреки това не беше облечен като тях. На главата си носеше барета, украсена със скъпоценни камъни, ленената му риза бе дълбоко отворена отпред — така, както повечето модерни млади благородници носеха ризите си.

И така, кой беше той? Още една загадка, за да направи живота й по-мистериозен. Сякаш живееше в огромна къща, където всички стаи бяха заключени за нея. Една загадка — баща й; стриктно, мрачно присъствие. Той влизаше и излизаше от двореца си като… като сянката на самия Бог, каза си тя и се изчерви. Друга мистерия — нейната майка, която бе умряла при раждането й. Непозната, за която никога не се говореше.

Но най-голямата загадка от всичко бяха мъжете.

Баща й беше й намеквал, че един ден тя ще се омъжи. Тази вероятност предизвикваше две чувства у нея: ужас и облекчение. Мъжът беше различен от жената, това Джулия знаеше, но по какво точно се различаваха представителите на двата пола, можеше само да гадае. Според Библията и според нейната дуеня — гувернантката й, синьора Кавалканти, — младите мъже бяха творение на дявола и щяха да изложат на опасност душата й. Част от нея винаги се беше чудила дали проклятието не е за предпочитане пред начина на живот, който водеше. Тя вече бе жива погребана. Какво по-лошо от това?

Често размишляваше по въпроса за мъжете. Против волята си, в това бе напълно сигурна, синьора Кавалканти бе събудила едно ужасно увлечение у нея — бе провокирала неустоимо любопитство като към заключена врата на килер. Въпреки безпокойството си, Джулия копнееше да разбере какво има от другата страна.

Но как?

Момичето вонеше на вино и пот. Свлече се с кикот в скута на Лудовичи. Той през смях плъзна ръце в пазвата й и измъкна навън едната й гърда, задържа я в ръка, сякаш беше скъпа ваза, която показваше на гост. Беше доста тежка и бяла, а зърното й, забеляза Аббас, бе зачервено.

— Гледай сега, Аббас! От какво се разстройваш толкова? Виж, без дрехи всички са еднакви!

Жената изписка и игриво плесна Лудовичи по главата. Придърпа корсажа си нагоре с престорена скромност.

— Прилича на довлечен до брега кит — отвратено рече Аббас.

Смехът на проститутката замря в гърлото й. Тя се втренчи в Аббас с лице, изкривено от гняв и обида.

— Bastardo! — напсува го тя. — Езичник! Предполагам, че по-скоро би се любил с камила!

Тя оскърбено им обърна гръб. Лудовичи продължаваше да се смее. Взе бокала пред себе си и за пореден път отпи от гъстото вино, разливайки част от него върху бялата си риза — сякаш гърдите му се опръскаха с кръв.

Аббас се огледа наоколо. Кръчмата бе пълна с народ, повечето от посетителите бяха млади синове на благородници заедно с проститутките си. Огромно разнообразие от цветове. В стриктно контролираното общество на Ла Серенисима, както беше позната Венеция на своите граждани, само работниците и проститутките можеха да се обличат така, както си искаха; съпругите и дъщерите на патрициите винаги носеха черно. Косите на младите благородници обаче стигаха до раменете, ризите им обикновено биваха отворени отпред, а баретите им блестяха от скъпоценни камъни.