Колин Фалконър - Харем

С крайчеца на окото си забеляза разочарованието — дали не беше пък ужас? — по лицето на Лучия. Братовчедка й се приведе напред.

— На колко години е?

— Кара шейсет. Но това не значи, че не може да е хубав. — Направи усилие да овладее треперещия си глас. Каква половинка само й беше избрал баща й! Устната й затрептя от гняв и самосъжаление. Е, той поне изглеждаше доволен от избора си.

— Как се казва?

— Серена. Не ме питай за малкото му име, не си го спомням.

Синьора Кавалканти я изгледа остро — беше доловила лошото й настроение. Джулия сведе очи.

— Виждала съм го — каза Лучия. — Много е… важна личност е.

Прилича на сбръчкано листо, помисли си Лучия. Колко подходящо бяха избрали да вдигнат сватбата през есента. Стига годеникът да оживееше дотогава. Той изглеждаше така, сякаш всичките му жизнени сокове бяха изчерпани. Едва потисна смеха си. Бедната Джулия!

Потънаха в мълчание. Синьора Кавалканти остави бродерията си и разтърка очи.

— Мисля, че ще отида да си почина малко — каза тя и влезе вътре. Джулия я чу как дръпва завесите на спалнята си на горния етаж.

Лучия изчака и нейната дуеня да ги остави насаме за момент, после бръкна в гънките на вестурата си и извади някакво писмо, запечатано с червен восък. Хвърли го в скута на Джулия, сякаш беше горещ картоф.

— Какво е това? — Джулия удивено ахна.

— Писмо — прошепна Лучия и бързо погледна към отворената врата, водеща към вътрешността на къщата. — Бързо, отвори го!

— От кого е?

— Имаш таен обожател!

Джулия си представи, че именно така би се почувствала, ако внезапно паднеше в канала. Пълна изненада, срам, студ. Тя задържа плика в ръката си. Върху него с черно мастило бе написана една-единствена дума: „Джулия“. Преглътна мъчително.

— Е, хайде, отвори го, де!

Лицето на Лучия беше цялото озарено от ентусиазма и любопитството на малко дете. Джулия побърза да послуша съвета и.

„Обичам те. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. Трябва да се срещна с теб. Готов съм да се изправя срещу всякакви опасности. Само ми кажи, че има смисъл.“

Джулия препрочиташе тези думи отново и отново. Ръката й трепереше.

— Какво пише? — нетърпеливо прошепна Лучия.

— От кого е? — повтори въпроса си Джулия.

— Не знам. От един приятел на брат ми.

— Кой?

— Не ми каза. Само ме помоли да ти го предам. Покажи ми го!

Лучия се опита да надникне в писмото, но Джулия гневно го издърпа от ръцете й, сгъна го и го пъхна в пазвата на дрехата си. Там поне щеше да е на сигурно място, далеч от погледа на синьора Кавалканти. Накъса плика на малки парченца и ги хвърли през балкона в канала.

— Защо този приятел на брат ти ми праща писма? Нима иска да ме опозори?

— Лудовичи каза, че това бил единственият начин.

— Единственият начин за какво?

— Не знам. Единственият начин ти и той да се срещнете, предполагам. — Тя хвана ръката на братовчедката си. — Какво ти пише? — пак попита тя, наслаждавайки се на зараждащата се интрига.

Джулия се опита да се контролира. Страните й горяха. Чувстваше се едновременно ужасена и радостна: ужасена, защото можеше да си представи последствията, ако баща й разбереше; зарадвана, заради внезапната и неочаквана романтика в живота й.

Беше поразена и от собствената си реакция: почти веднага мозъкът й се беше заел да крои планове. Една част от нея крещеше безмълвно: „Това е лудост! Неминуемо ще бъдеш разкрита! Ще опозориш името на семейството си и душата ти ще бъде обречена на вечни мъки!“

Другата част от нея се питаше кое наказание би било по-ужасно от наказанието да има подобен баща.

Не, наистина беше невъзможно. Да се срещне с някакъв напълно непознат мъж, без да му бъде представена, без придружители. Трябваше да изгори писмото. Ако авторът на писмото бе подходящ кандидат за нея, той би трябвало да си уреди среща чрез баща й. Който и да беше този младеж, той очевидно не принадлежеше към прослойката на управниците, нито пък беше член на някое значимо благородно семейство.

И въпреки това.

— Какво ще правиш? — попита я Лучия.

— Моята дуеня спи всеки следобед — между три и пет часа. По това време чета Библията в моята спалня. Кажи на брат си… — Отново се помъчи да преглътне. — Кажи на брат си, че този негов приятел трябва да уреди една гондола, която да чака на канала по това време. Ако се появи по-рано или по-късно, няма да сляза и нека въпросният приятел да не ме притеснява повече.

Лучия се втренчи в нея с благоговение и изненада.