Колин Фалконър - Харем

В църквата беше тъмно и хладно след топлината на пиацата. От витражите над апсидата струеше светлина — сякаш два гигантски пръста сочеха към двете фигури, коленичили на пода пред олтара. Аббас усети как го осенява мрачно предчувствие. Мраморните образи на свети Франциск и архангел Гавраил го гледаха строго от нишите си, сякаш го обвиняваха, задето си е позволил повече от допустимото. Струваше му се, че всеки момент внезапно ще оживеят и ще скочат, за да се изправят срещу натрапника.

Това са само парчета мрамор, напомни си той. Нямат никаква сила. Но светостта на тези образи подсили предупреждението на Лудовичи. Това беше един нов свят, който не разбираше напълно.

Усети някаква ръка върху дясното си рамо. За малко да извика.

— Лудовичи!

— Да не си помисли, че е Гонзага?

Аббас хвърли поглед към статуята на архангела.

— Помислих си, че е някой малко по-прославен от него — отвърна Аббас и се усмихна на объркването на приятеля си. Отново се обърна към двете тъмни фигури пред олтара. — Тя е най-прекрасното нещо, което някога съм виждал.

— Тя не е за теб, Аббас.

— Може би.

— Може би! Със същия успех можеш да посегнеш и към луната, Аббас!

Старата жена, която придружаваше Джулия, чу гласовете им и вдигна глава. Аббас и Лудовичи се скриха зад колоната. Младият мур опря пръст до устните си. Трябваше да изчакат.

Но когато погледнаха отново, двете жени си бяха отишли. Той се обърна към главния кораб на църквата и видя старицата да побутва момичето надолу към изхода. Девойката погледна назад и за момент върху лицето й падна поток от жълта светлина, проникваща през големите врати. После дуенята я издърпа навън.

— Tu sei pazzo! — изсъска Лудовичи.

— Отгледан съм като мур и мюсюлманин. В пустинята. И въпреки това съм принуден да живея в една християнска република насред водата! — Аббас широко се усмихна. — Ако ти беше на мое място, предполагам, че и ти щеше да си малко луд!

Махмуд стоеше на балкона на своя палацио, опрял ръце на балюстрадата, и наблюдаваше залеза през розовия воал над заснежените върхове на Кадор и завесата от разцъфнали облаци на запад. Гондолите, галерите и далечните острови се губеха на фона на седефената сивота на лагуната. Тази гледка винаги го вълнуваше — едно пристанище, достойно за най-великата република в цялото Средиземноморие. Понякога дори забравяше, че това не е земята, на която се беше родил, че бе просто един платен наемник. Но такава беше действителността — урок, който синът му трябваше да научи.

— Невъзможно е! — изръмжа той.

— Трябва да се срещна с нея — настоя Аббас.

— От колко време живеем сред тези хора? Шест години? И въпреки това си пропуснал да разбереш най-важното нещо за тях!

— Можем да защитаваме живота им, но не и да се женим за дъщерите им.

Махмуд се наклони към сина си, тялото му се беше стегнало от гняв. Аббас почувства как решителността му отслабва. Не беше лесно да се опълчи срещу баща си. Капитан-генералът на Републиката беше едър като мечка, раменете му опъваха до скъсване копринения му жакет, голямата къдрава брада допълваше свирепостта му. Когато беше ядосан, както в момента, очите му блестяха върху тъмното лице като лампи.

— Имаме причини да сме тук — рече Махмуд. — Всяко нещо си има причина. — Причината, разбира се, беше, че дожът никога не поверяваше командването на армията си на своите благородници, тъй като всеки един от тях се страхуваше — и с основание, — че това може да се обърне срещу него. Всъщност капитан-генералът рядко биваше италианец и често дори не беше християнин.

Самият Махмуд имаше брат, който беше принц в Барбари и би спал много по-спокойно, ако Махмуд беше мъртъв. Да, за всяко нещо си имаше причина.

— Отнасят се с нас като с боклуци — каза Аббас.

— Благородниците се отнасят така с всички, не само с нас. Нямат нищо конкретно срещу някого. Правят го по навик.

— Но ние сме с царска кръв!

— Каква царска кръв? — Махмуд удари силно с юмруци по масичката от орехово дърво, която го делеше от сина му. — Царският дом на един мюсюлмански принц? Какво значение има това за тях? Ще ти кажа какво сме ние… наемници! Не се заблуждавай, че принадлежиш към това място. Може и да живееш в дворец и да се обличаш като син на благородник, но не си един от тях. Запомни това.

— Тогава какво да правя? За кого ще се оженя?

Махмуд се извърна на една страна.

— Направи онова, което правят всички останали младежи — намери си развлечение на Понте деле Тете — Мостът на циците! — Аббас познаваше въпросното място. Беше си спечелило името заради жените, които стояха на него, разсъблечени до кръста и похотливо оглеждаха минаващите млади мъже. — И без това си прекалено млад да мислиш за женене — добави Махмуд.