Колин Фалконър - Харем

Истанбул, 1990

Някога тук е царяла тишина.

Смъквали са кожата от стъпалата на онзи, който дръзнел да повиши глас в този двор, засенчен от чинари и кестени, светилището на Наместника на Аллах на земята, Господаря на всички господари на този свят, Повелителя на човешкия живот, Царя на правоверните и неверниците, Императора на Изтока и Запада, Сянката на Всемогъщия, разпръскващ тишина и спокойствие на земята.

Някога само тихите гласове на пажове и везири са смущавали покоя на кротко пасящите наоколо сърни и наперената разходка на великолепните пауни — защото делата на тази империя, в границите, на която са влизали всичките Седем чудеса на света, са се решавали шепнешком.

Някога тук е царяла абсолютна тишина.

Днес автобуси минават с трополене през прага на Високата порта, подминават заспалата църква „Света Ирина“ и фонтана — в него бостанджибашията измивал кръвта от сабята си след всяка екзекуция. През навалицата, задръстваща централния портал Ортакапъ, „Портата на спасението“, си проправят път тълпи възрастни туристи от цял свят, провесили скъпи фотоапарати. Екскурзоводите, застанали начело на групите, не споменават нито думичка за издълбаните високо в стените ниши, където навремето са излагали отрязаните глави на султанските везири.

На каменната стена зад Ортакапъ, само на няколко метра от залата, в която някога е заседавал Диванът, се чете надпис: „Харем“. Четири застаряващи матрони от Охайо заемат поза за снимка под него, докато съпругът на едната нагласява обектива на своята минолта.

— Не се облягай на стената, Дорис — провлачено казва той, — не знам дали ще издържи на тежестта ти.

Огромните черни порти се отварят и групата нахлува в хладния каменен мрак. Млад турчин с разкопчана яка, измачкани панталони и леко фъфлещ английски, застава встрани и се обръща към туристите, като се опитва да надвика глъчката.

„Харем“ означава „Забранен“. Забранен за мъже. Някога султанът бил единственият мъж — единственият пълноценен мъж, — който имал правото да минава през тази врата. А жените, веднъж озовали се на това място, често не излизали от него до края на живота си.

Някога тук е царяла тишина. Тишина, нарушавана не от войни и нашествия, а от смях. Смехът на една жена.

Родос, 1522

Тишината се нарушаваше единствено от равномерния ритъм на дъжда, който се процеждаше от стрехите на палатките и се изливаше в локвите кръв. Камили и хора мъчително газеха през калта, дори ноздрите на товарните животни потрепваха гнусливо при вонята, разнасяща се от болните мъже, а също и от мръсотията наоколо. Но най-мъчителна беше смрадта откъм крепостния ров.

Осемнайсет метра дълбок и четирийсет и два метра широк, на места ровът бе пълен почти догоре с разлагащите се тела на убитите. Миризмата на гниещи трупове тегнеше над всичко, просмукваше се в дрехите и кожата, нахлуваше остро дори в копринената шатра — светилището на самия султан, независимо от лампите с ароматни масла и парфюмираните кърпички, които събраните вътре генерали притискаха към носовете си.

Младият мъж, седнал на инкрустирания със седеф и черупки от костенурка трон, имаше вид на готова за скок пантера. Дръпнатите назад устни хищно оголваха зъбите му, докато мъжът изчакваше втория везир да му поднесе почитанията си. Дългите му аристократични пръсти се свиваха и разгъваха подобно на нокти на лешояд, лицето под копринения тюрбан бледнееше от гняв.

— Колко от хората на своя султан загуби днес? — изсъска той, сякаш ставаше дума за друг човек, а не за него самия. Такъв беше протоколът.

Лицето на втория везир беше потъмняло от кръв — на челото му имаше рана от сабя. Кръвта се беше спекла по черната му брада. Днес шест пъти повежда войската си в атака към пробива в стената под кулите „Свети Михаил“ и „Свети Йоан“ и шест пъти посивелите ветерани на Светия кръст покосяваха с мечовете си и острите си стрели многобройните му воини. Жените и децата по крепостните валове мятаха върху главите им изтръгнатите от улиците павета. Беше видял дори как един от техните бледи свещеници помага да изливат разтопена смола отгоре им. Някои от хората му се бяха разбягали. Тях Мустафа бе посякъл собственоръчно, след което бе повел войниците си за поредната атака.

Сега обаче за пръв път през този ден усети, че го обзема страх.