Колин Фалконър - Харем

— Каква глупост! Скопиш ли кон, той си остава скопен.

— Но нали знаеш, че белите евнуси… Те не са расе — техните атрибути не са отрязани, както при черните.

— Капи ага.

За момент двете замълчаха. Мейлиса вече се беше поуспокоила. Хурем продължаваше да я гледа втренчено. Бременна!

— Но как се случи?

Мейлиса отново хвърли поглед към вратата и продължи да шепне.

— В северния край на двореца има вътрешен двор. Заобиколен е от високи стени и е засенчен от чинари. В една от стените има врата, която винаги е заключена и пред нея не стои страж.

— Какво си правела там?

— Изучавах Корана, както ни бяха инструктирали.

Хурем едва потисна усмивката си. Вероятно Бог беше пожелал така!

— Продължавай.

— Той трябва да ме е видял. Може би ме е забелязал от северната кула. Чух ключът да се превърта в ключалката. Исках да избягам, но…

Хурем наведе глава, очаквайки да чуе продължението, но Мейлиса само сви рамене.

— Каза ми, че съм най-красивата жена в харема. А също — и че ще направи така, че султанът да ме забележи.

— Колко пъти го направихте?

— Пет или шест.

— Шест пъти! Знаеш какво щяха да ти сторят, ако те бяха хванали!

— Но те всъщност ме хванаха, нали? — отвърна Мейлиса.

Хурем притихна. Питаше се какво ли би направила ако в онази градина тя беше седнала да изучава Корана. Най-вероятно същото като Мейлиса. Всичко, дори смъртната опасност, бе за предпочитане пред задушаващата скука на този мрачен дворец. А и ежедневните парни бани и масажи, на които ги подлагаха, бяха разбудили нещо в нея. Цялото това безделие и глезене въздействаше като афродизиак, но нямаше мъж, който да прокуди болката от копнежа…

— И как беше? — попита Хурем.

— Как беше ли? Какво значение има как е било? — изсъска Мейлиса. — Те ще ме убият. Знаеш ли какво правят, когато някое момиче от харема забременее, без да е лягало със султана? Завързват я в един чувал и я хвърлят в Босфора!

— Ще ти помогна — чу се да казва Хурем.

— Как можеш да ми помогнеш? Какво ще направиш?

— Ще видиш. Ще ти помогна. Ще видиш!

Ески сарай

Стаята си беше същата, каквато я помнеше. За пръв път, откакто преди три дни триумфално бе влязъл в Стамбул, Сюлейман се почувства у дома. Отпусна се тежко върху вградената в стенната ниша кушетка. Свали копринения си тюрбан и сякаш заедно с него се отърси от другата си същност, тази на султана на османлиите — човекът, който му ставаше все по-чужд и по-чужд с всеки изминал ден. Прокара длан по гладките обръснати очертания на главата си. През трите години, откакто беше наследил трона от баща си, живееше с усещането, че наблюдава света от затъмнена стая; наблюдаваше и себе си — герой от някакъв театър на сенките. Дори в дневниците си говореше за себе си в трето лице.

Въздъхна и раменете му увиснаха. Наричаха великия везир „онзи, който носи голямата тежест на плещите си“. Но всъщност великият везир беше просто жонгльор, балансиращ с помощта на ласкателства, математика и двуличие. Султанът беше този, който в действителност носеше товара, тежестта на исляма и нуждите на шест милиона турци; и този товар щеше да го съпровожда до края на дните му.

Но тук, в тишината на харема, намираше отмора. Във високия меден мангал горяха ароматизирани съчки, а отражението на пламъците танцуваше върху облицованите с плочки стени. От тавана висяха сребърни кандила и от тях се носеше мирис на ароматни масла, прогонващ за малко вонята на кръв, която бе донесъл със себе си от Родос. Тук нямаше везири, нито генерали, нито протокол, нито отговорности. Тук беше Гюлбехар.

Сюлейман чу шумоленето на коприна, когато тя влезе през завесата от розова дамаска в другия край на стаята. Погледна я и усети смесица от облекчение, задоволство и желание. Дългата й светла коса беше сплетена на плитка и се спускаше по гърба й, а светлината на огъня обагряше овала на лицето й в нюанси на розово и охра. Беше облечена в дълга риза, гьомлек, от почти прозрачна небесносиня коприна, а двете диамантени копчета проблясваха и танцуваха върху гърдите й, докато вървеше към него. Елекът й бе от тъмносин брокат от Бурса, дългите й шалвари се виеха като бял копринен водопад около глезените й. В косата й бяха вплетени перли.

Гюлбехар, Пролетната роза. Колко й подхождаше името!

Тя падна на колене и докосна чело до килима.

— Сала’ам, Господарю на живота ми. Султан на султаните. Господар на света.

Той нетърпеливо приближи към нея. Колко пъти й беше казвал, че няма нужда? Но тя винаги го поздравяваше по този начин, придържайки се към етикета.