Колин Фалконър - Харем

Точно сега той не желаеше да му припомнят кой е. Беше просто мъж, прибрал се у дома; това беше достатъчно.

— Ела тук.

Тя почти пробяга последните няколко стъпки и зарови лице във врата му. Усети мокротата на сълзите й върху кожата си, долови аромата на сушен жасмин от косата й.

— Когато сложиха бяло по минаретата и ти продължаваше да не се появяваш, си помислих, че може би никога няма да се върнеш. Толкова ме е страх, когато не си до мен. Носят се такива слухове… — Тя се отдръпна и се вгледа в лицето му. — Не си ранен, нали?

— Нямам видими белези — отвърна Сюлейман и кой знае защо се сети за Пири паша и за това как беше заповядал да екзекутират учителя от детските му години. Ако не беше намесата на Ибрахим… Може би в крайна сметка и той беше същият тиранин като баща си. — Как е Мустафа?

— Спи. Липсваше му — добави тя. — Често говори за теб.

Та той почти не ме познава, помисли си Сюлейман.

— Искам да го видя.

Гюлбехар го хвана за ръка и го поведе към спалнята на принца. В единия край на леглото гореше свещ, за която се грижеше малък паж. Друг паж стоеше до отсрещния край на леглото. Ако момчето се извърнеше в съня си, свещта щеше да бъде угасена, а друга — запалена, за да не пада директна светлина върху лицето му.

Сюлейман се наведе над леглото. Мустафа имаше светлата коса на майка си и същото красиво ведро лице. Беше деветгодишен, растеше висок и беше еднакво добър както в мятането на копие, така и в изучаването на Корана и математиката.

Ето това е следващият султан на османлиите, помисли си Сюлейман. Наслаждавай се на младостта си, докато още можеш. Добре е, че си широкоплещест.

Отново бе поразен от иронията да има син, който така малко да прилича на него, и още по-малко — на турците, чийто владетел щеше да стане един ден. Но всяка една от жените на султана бе робиня и християнка, тъй като Коранът постановяваше, че никоя мюсюлманка не може да бъде продадена в робство. Така че всеки султан беше син на робиня, син на християнка и въпреки това — божествено избран за Защитник на Великата вяра.

— Добре ли е той? — попита Сюлейман.

— Расте не с дни, а с часове. Иска да бъде като баща си.

Сюлейман се усмихна. Гюлбехар, колко прозрачна беше! Вече се бореше за благоразположението му. Ужасно бе, че всички синове на Османовци се страхуваха от бащите си. И с основание.

Той докосна челото на Мустафа с върха на пръстите си. Момчето спеше с отворена уста. Заприлича му на бебе.

— Бог да те благослови, синко — прошепна Сюлейман. Мустафа измърмори нещо в съня си и се обърна на другата страна.

Сюлейман погледна към Гюлбехар. Силуетът й се очертаваше на пламъка на свещта. Желанието му подейства като физически удар в слабините. Искаше я сега, искаше да излее семето си в нея като поток, като река, а после да заридае на гърдите й като малко дете.

Вместо това рече.

— Да вървим да ядем.

Гюлбехар сама поднесе храната: малки кубчета агнешко, задушено с ароматни билки, парчета пилешко месо, готвено на бавен огън, патладжани, пълнени с ориз. За десерт — смокини в гъста сметана и изстуден шербет от златна кана. Мълчаливи пажове пълнеха купите и чашите им.

— Какво се приказва из харема? — попита я Сюлейман. Винаги се забавляваше на клюките. А и те бяха барометър за неговата сила.

— Говорят, че си велик герой — отвърна Гюлбехар и той усети, че тя бе възприела част от славата му като своя собствена. — Когато до нас достигна новината, че си превзел Родос, казаха, че ще останеш в историята като втори Фатих, велик завоевател. Че ти е отредено от съдбата да станеш най-великият от всичките ни Султани.

— Цената беше висока…

— Скоро армията ни отново ще бъде силна.

Какво знаеше тя за армиите, с горчивина си помисли Сюлейман.

— Беше ужасна битка. Ако бе подходящо за женски уши, щях да ти разкажа такива неща… — Свърши с яденето и потопи пръсти в сребърната купа. Един паж дойде, за да ги изсуши.

— Не бива повече да мислиш за това.

— Денем е лесно. Но нощем, когато се спусне мрак, е трудно да не си спомняш.

Той зачака, но Гюлбехар не го окуражи да продължи. Как да й каже? Трябваше да го сподели с някого. Или може би това беше поредният товар, който трябваше да носи сам? Погледна към Гюлбехар и се усмихна. Колко хубаво! Какъв късмет, че Господ бе сътворил нещо толкова хубаво като сините й очи! Остави погледа си да се плъзне надолу към гърдите й под копринената риза и си помисли, че улавя топлината на тялото й. Но във всяко друго отношение беше много далеч от нея.