Колин Фалконър - Харем

Кръчмата миришеше на вкиснало вино и парфюм. Отзад се носеше още по-неприятен мирис — на урина.

— Не вземай живота толкова насериозно — говореше му Лудовичи. — Един мъж има нужда единствено от дупка, в която да пошава. Кого го е грижа чия е?

Аббас поклати глава. Приятелят му беше пиян.

— Щом има значение за един Гонзага, може да има значение и за мен.

— Никога преди не си бил толкова придирчив. — Лудовичи му се ухили. Червеното вино бе оцветило зъбете му. Изглеждаше отчайващо млад. Макар че всъщност беше по-голям от Аббас.

— Може би вече съм поумнял — отвърна Аббас. Вярно беше. Бе плащал за услугите и фалшивата любов на проститутките, но онова, което получаваше, нямаше нищо общо с любовта, за която пееха трубадурите. Някои от тези уличници го караха да им плаща повече, защото беше мур; други искаха по-малко, водени от любопитството си. Всички бяха много пияни, много вулгарни, или — да му прости Господ! — много стари.

— Един мъж има нужда от това — беше му казал веднъж Лудовичи. — То е като да се изсереш както трябва. Само дето е доста по-скъпо.

Аббас се изправи, отвратен от спомените, раздразнен от миризмата и смеха на приятеля си. Задърпа Лудовичи от мястото му.

— Ставай да си вървим!

Лудовичи шумно протестираше, докато Аббас го влачеше към изхода. Вокалът му издрънча върху пода, вратата се захлопна.

Аббас подпря приятеля си на стената на кръчмата, стисна предната част на ризата му, за да го задържи изправен. Фината материя бе просмукана от вино.

— Чуй ме — прошепна Аббас. — Трябва да ми помогнеш.

Лудовичи се опита да фокусира погледа си, изненадан от внезапната настойчивост в гласа на приятеля му.

— За какво да ти помогна?

— За Джулия. Можеш ли да уредиш да й предадат едно писмо?

— Tu sei pazzo!

— Може и да съм. Ще го направиш ли?

— Моля те, Аббас… Гонзага ще те убие!

— Хич не ме е грижа за Гонзага! Искам да се срещна с нея. Само веднъж.

— За Бога…

— Каза, че Джулия е братовчедка на Лучия…

— Това нищо не променя…

— Може да предаде едно писмо от мен.

Раменете на Лудовичи уморено увиснаха. Беше безполезно да спори с Аббас, щом веднъж си наумеше нещо.

— Ще я попитам.

Аббас се усмихна и го удари приятелски по рамото.

— Ще стане, Лудовичи, ще видиш!

Лудовичи сякаш внезапно изтрезня и потръпна.

— Много е опасно, Аббас.

— Опасността дава смисъл на живота.

— Но може и да доведе до неговия край. Не го прави. Ако се срещнеш с нея — което е невъзможно, Аббас, тъй като тя не излиза никъде без придружител, — ще се окажеш в смъртна опасност. Не можеш така лесно да си играеш с честта на човек като Гонзага.

Аббас се извърна. Светлината на луната продаваше някаква особена решителност на погледа му.

— Аз също имам чест, Лудовичи! Баща ми може и да е щастлив да бъде военното куче на дожа, но аз смятам да бъда себе си!

Мили Боже, помисли си Лудовичи. Любов и бунтарско настроение. Взривоопасна смес. Достатъчна, за да лиши човек от здравия му разум.

— Не го прави — прошепна той.

— Още тази вечер ще напиша писмото! — Аббас преметна ръка през раменете на приятеля си и го поведе към Пиаца Сан Марко. През целия път Лудовичи се проклинаше наум заради глупостта си, че спомена за връзката на Лучия с Джулия.

От това нямаше да излезе нищо добро. Знаеше го.

Едно въже с окачени на него прани дрехи танцуваше пред гълъбовосивата стена. От другата страна на канала някаква стара дуеня се навеждаше от прозореца, за да издърпа пълната с провизии кошница от минаващата гондола. Отразената от водите на канала светлина хвърляше пъстри сенки върху фасадите на дворците.

Джулия бе опънала дантелата, която плетеше, върху коленете си, наслаждавайки се на топлината на слънцето. Лучия седеше до нея и тихичко и редеше клюките, които бе научила от брат си. Лучия често посещаваше братовчедка си през лятото — придружена от своята дуеня, естествено, — за да поклюкарстват, докато се занимават с ръкоделието си. Тези посещения бяха огромно облекчение и за двете, откъсваше ги от почти монашеското уединение на ежедневието им.

— Чувам, че ще те омъжват — каза Лучия. Тя беше тъмнокоса, набита девойка с тъмен мъх над горната устна. По-големият й брат, Лудовичи, беше светъл и дори още не му беше поникнала брада.

Животът не е честен, мислеше си Джулия. Тя хвърли бърз поглед към синьора Кавалканти. Дуенята й се ухили триумфално.

— Да — отвърна Джулия. — През есента.

— Хубав ли е?

— Само съм чувала баща ми да говори за него. — Джулия се престори, че оглежда дантелата в скута си. — Той също е член на Съвета на десетте. Жена му починала преди три години.