Колин Фалконър - Харем

Бутна чинията си настрана и се изправи.

Джулия разтревожено вдигна поглед.

— Татко?

— Не ми е добре. Ще отида да си почина. Извини ме. — Той излезе, оставяйки я да довърши вечерята си сама.

Гонзага седеше зад бюрото в частния си кабинет и мрачно гледаше в пламъка на свещта. Стаята съответстваше на човек с влиянието и ранга на Гонзага. Картината „Смъртта на Девата“ от Карпачо доминираше над всичко. От двете страни на вратата висяха две по-малки картини: „Девата с младенеца“ от Белини и портрет на самия сенатор, заради който бе платил щедро на Палма Векио. Сред гоблените, покриващи стените, висяха персийски и сирийски копринени килими, а над камината — две бронзови статуетки на Ил Рицо.

На вратата плахо се почука.

— Кой е? — сопнато попита той.

— Синьора Кавалканти, ваше превъзходителство.

— Влезте.

Синьора Кавалканти влезе тихо и се наведе да целуне ръкава на черната му кадифена дреха.

— Ваше превъзходителство — измърмори тя, — искал сте да ме видите?

— Притеснен съм, синьора Кавалканти.

— Надявам се, че не е по моя вина, ваше превъзходителство.

Гонзага мълчаливо я изгледа.

— Не знам, синьора.

Дуенята закърши ръце. Гонзага я ужасяваше. Стоеше пред нея в своята пищна alto е basso, кадифена роба, с барета и дълъг до земята шал от същото черно кадифе, със сребърни токи и плочки по колана, а мрачните му сиви очи я гледаха втренчено изпод рошавите гарвановочерни вежди — точно така си представяше тя, че ще изглежда Господ, когато застанеше пред него в деня на Страшния съд.

— Уверявам ви, господарю, че най-старателно съм изпълнявала задълженията си.

— Така ли?

Госпожица Джулия! Но какво не беше наред?

Струва ми се, че дъщеря ми крие нещо от вас.

Синьора Кавалканти трескаво запрехвърля възможностите, опитвайки се да установи някаква грешка в държанието на повереницата си. Знаеше, че това беше негов стар трик — да извлече пълни самопризнания, тръгвайки от едно най-обикновено подозрение.

— Не мисля така, ваше превъзходителство.

Мълчанието тежко увисна във въздуха. Най-сетне той рече.

— Говорила ли ви е напоследък за радостното събитие, нейната наближаваща сватба?

— Много малко, ваше превъзходителство.

— Перспективата за този брак доставя ли й удоволствие?

Ако Джулия беше благодарно дете, може би, помисли си синьора Кавалканти. Но за съжаление девойката нямаше това качество. Само че синьора Кавалканти не можеше да изкаже мнението си на глас пред Гонзага, затова отвърна:

— Сигурна съм, че е повече от щастлива.

Пръстите на Гонзага забарабаниха по облегалката на стола.

— И никога не сте я оставяли сама?

Синьора Кавалканти виновно си спомни за почивката, на която бе свикнала да се отдава всеки следобед.

— Не, ваше превъзходителство.

Гонзага въздъхна. Изглежда се беше умилостивил.

— Наблюдавайте я. Наблюдавайте я много отблизо. Трябва да мисля за положението си.

— Да, ваше превъзходителство — отвърна дуенята и с облекчение и благодарност се извърна към вратата. Да, отсега нататък още по-стриктно щеше да наблюдава девойката. Нямаше представа какво можеше да е притеснило господаря й, но каквото и да бе то, тя щеше да го открие. И щеше да положи откритието си в краката му като жертвоприношение, а благодарността му и подновената му вяра в нея щяха да са нейната награда. Седяха на терасата с ръкоделие в ръце. Късното следобедно слънце се спускаше над покривите на дворците. В къщата беше тихо. Дуенята и ги беше оставила сами, но Джулия още не я беше чула да дърпа завесите на прозореца си отгоре.

— Срещна ли се с него? — прошепна Лучия.

— С кого? — попита Джулия.

Лучия я изгледа многозначително.

— Знаеш за кого говоря! Кажи ми!

— Може би. — Джулия сви рамене.

Братовчедка й се усмихна, но нищо друго не каза.

Синьора Кавалканти внезапно изникна на терасата.

— За какво си шепнете вие двете?

— За нищо, синьора — отвърна Джулия.

Дуенята седна и взе дантелата си. Погледна към Джулия, после към Лучия. Лицето и беше смръщено в подозрение.

Остатъкът от следобеда премина в мълчание. Джулия усещаше два чифта очи, втренчени въпросително в нея, но повече не вдигна поглед и не проговори.

Отметна качулката на наметалото си умишлено бавно, наслаждавайки се на усещането за власт, което този жест винаги й даваше. Беше завладяна от емоциите, които видът й изглежда събуждаше у него. Беше проява на суета, съзнаваше го. Дяволски порок.