Колин Фалконър - Харем

Джулия се извърна и отвори широко вратата. Чу гневния вой на синьора Кавалканти, заглушен от тряскането на тежката врата. Джулия хукна обратно към канала, но гондолата вече се беше отдалечила. Понечи да извика, но чу стъпките на дуенята по каменните плочи зад нея. Извикаше ли името му, все едно, че го предаваше.

Ръцете на старата жена вече бяха на раменете й, влачеха я обратно към вратата. Джулия изпищя от гняв и ярост, но не беше сигурна дали Аббас я е чул, или е видял случилото се.

Антонио Гонзага бе облечен в пурпурна роба, която го отличаваше от останалите и даваше да се разбере, че е човек с висок ранг, сенатор. Стоеше пред прозореца, опрял стиснатите си в юмруци ръце на рамката, а погледът му се рееше от покривите на дворците към камбанарията на „Сан Марко“. Зад нея се намираше дворецът на дука. Какво щяха да кажат за него, ако новината за този скандал някога се разчуеше? Какво щеше да стане със съюза му със Серена?

Неговата дъщеря! Да се държи като най-обикновена проститутка! Идеше му да й пререже гърлото.

— Кое е това момче? — изръмжа той.

Джулия сведе поглед и се опита да овладее треперещите си колене. Не би могла да му отговори, даже и да искаше. Никога и никъде не беше виждала подобен гняв.

— Попитах КОЕ Е ТОВА МОМЧЕ? — изкрещя отново той.

Джулия усещаше погледа на синьора Кавалканти; очите на дуенята блестяха със садистично задоволство. Момичето не каза нищо. Нямаше да издаде Аббас. Поне това можеше да направи.

Ударът напълно я изненада. Запрати я на земята и в продължение на няколко минути тя не можеше нито да вижда, нито да чува. Когато най-сетне замайването отмина, тя забеляза сенатора, застанал над нея с разкрачени крака и стиснати юмруци.

— Ще ми кажеш кой е.

— Никога — чу се да прошепва.

Тази неочаквана проява на твърдост у собствената му дъщеря още повече разпали гнева му. Той силно изръмжа и я сграбчи за косата, после я разтърси, подобно на кученце, и я повлече по мраморните плочи. Засипваше я с ругатни, които Джулия беше чувала само по пазарите. Когато най-сетне я пусна, между пръстите му се виждаха снопчета синьо-черни коси.

Джулия закри главата си с ръце, за да се предпази, и ридаейки, се сви на топка върху пода.

Когато отвори очи, видя, че дори старата синьора Кавалканти изглеждаше шокирана.

— Ще ми кажеш името му.

Джулия не можеше да проговори. Ужасът бе стегнал гърлото й. Отново изпищя, когато Гонзага я дръпна, за да я изправи на крака. Пръстите му раздраха бухналите ръкави на роклята й. Той я заудря по главата с пестник, докато тя се извиваше и се опитваше да избегне ударите му. Внезапно я пусна и тя тежко се свлече на пода.

Разбра, че тази вечер не можеше да очаква проява на здрав разум у нея.

— Покрий се, курво — изсъска й той. Беше разкъсал роклята й на рамото, разкривайки едната й гърда. Джулия се опита да се прикрие с парчетата плат, но ръцете й трепереха толкова силно, че не успя.

— Заведете я в стаята й — нареди Гонзага на дуенята. — После се върнете тук. Искам да говоря с вас.

Никога синьора Кавалканти не се беше чувствала толкова уплашена. Винаги бе почитала негово превъзходителство заради строгостта му, но сцената, на която току-що беше станала свидетелка, я беше потресла. Едно беше справедлив съдия да произнася присъда, съвсем друго — сам да застане зад колелото за мъчения.

Когато отново влезе в кабинета, Гонзага вече се беше овладял. Седеше зад бюрото си, скръстил ръце в скута си, а лицето му бе намръщено. Само изхвръкналата изпод баретата му коса подсказваше за сцената на насилие, която се беше разиграла преди малко.

— Дъщеря ми е ужасно упорита — рече той.

Синьора Кавалканти не знаеше какво да отговори.

— Възможно ли е да не съзнава напълно степента на вредата, която ми е нанесла? — попита Гонзага.

— Подробно съм я инструктирала относно дълга й към Републиката и Бог — отвърна бързо дуенята.

— Може би. — Гонзага остави думата да увисне във въздуха като неясна заплаха. — Но защо тогава ми се противопоставя?

Дуенята разбра, че е изправена на съд. Но какво можеше да каже в своя защита? Може би щеше да е по-добре, ако беше запазила разкритието си за самата себе си. Е, вече беше прекалено късно.

— От това изникват много въпроси — продължи сенаторът, — като например как са се уреждали тези срещи?

Синьора Кавалканти едва се въздържа да не каже, че не знае. Това би било все едно да признае вината си. Сега си даваше сметка, че трябваше да обмисли действията си по-добре.