Колин Фалконър - Харем

— Тя не е добре и не може да посреща гости — отвърна Гонзага. Той стана и отвори вратата пред нея. — Синьора Кавалканти ще те изпрати.

Сложи ръка върху рамото й, когато минаваше край него. Пръстите му бяха леденостудени като смъртта.

— Гледай Аббас да получи бележката. Ще разбера, ако това не стане.

Лучия кимна, но гласът й се беше изгубил. Когато вратата се затвори зад нея, тя потръпна от облекчение. Единственото, което искаше сега, бе да изпълни тази последна поръчка и да приключи.

„Скъпи Аббас,

Ще ме изпратят в манастира в Бреша до деня на сватбата ми. Времето е малко. Ако наистина ме обичаш, както твърдиш, ще ти се доверя. Мога да се измъкна още веднъж. Голямата врата, която гледа към канала, вече е завинаги заключена, но може да има и друг начин. Ако утре в полунощ ме чакаш на Понте Векио, ще дойда при теб. Ще отида, където ме отведеш. Животът ми е в твоите ръце.

Последната седмица беше истинско мъчение. Как ще живея без теб? По-скоро бих умряла, отколкото да загубя любовта ти. Дано часовете до утре вечерта се изнижат по-бързо!

Хиляди целувки:

Аббас прочете писмото още два пъти. Загризалото го леко съмнение бързо бе пометено от вълната на радостна възбуда, която го завладя. Тя искаше да отиде с него!

Лудовичи го наблюдаваше с нарастващо нетърпение.

— Какво пише? — изсъска той.

Аббас внимателно скъса листа на две и поднесе половинките към пламъка на свещта. Жълтият огън ги поде, над тях се изви гъста спирала от черен дим. Аббас не каза нищо, докато пламъците не докоснаха пръстите му и посланието не се превърна в пепел.

— Нищо — отвърна накрая.

Въведоха Аббас в заседателната зала на Министерството на войната, Savio alia Scriittura. Баща му вдигна поглед от картата, разпъната на масата пред него, и отпрати двамата помощник — генерали. После продължи да проучва картата, изобразяваща полуострова и заобикалящите го османски територии, като вдигна поглед само веднъж изпод гъстите рошави вежди.

— Какво толкова спешно се е случило, че ме безпокоиш тук?

— Извинявай, татко.

— Е?

— Трябват ми пари.

— Нима заплатата ти като офицер от моята армия не ти е достатъчна? Аббас дълбоко пое дъх. През целия си живот се беше страхувал от баща си. Струваше му се, че Пророкът трябва да е приличал поне малко на баща му — строг, смел и горд, величествен и физически, и като присъствие. Аббас не помнеше майка си — тя беше конкубина от харема на Махмуд, преди той да се прехвърли във Венеция — и баща му се бе превърнал във всичко за него: баща и учител, господар и душеприказчик, наставник и изповедник. Сега той се изправяше не само срещу мъжа Махмуд, но срещу цялото си възпитание. За пръв път тръгваше срещу желанията на баща си.

— Трябва да замина.

Вниманието на Махмуд се прехвърли от картата върху сина му.

— Защо ти е да напускаш Венеция?

— Имам намерение да се оженя за Джулия Гонзага.

Махмуд се изправи, пъхна палци в широкия кожен колан с голяма сребърна катарама на кръста. Заобиколи голямата дъбова маса и приближи към Аббас. Начинът, по който баща му се движеше, напомняше на Аббас за огромната кафява мечка, която веднъж беше видял в горите край Белуно: бавна, мощна и заплашителна. В онзи случай обаче Аббас имаше зад гърба си десетима въоръжени стрелци. Прииска му се сега отново да са тук.

Махмуд внимателно го огледа.

— Казах ти. Невъзможно е.

— Няма нищо невъзможно.

— Какво искаш да кажеш?

— Срещах се с нея, тайно. Планираме да избягаме.

Махмуд протегна ръка, за да се подпре на голямата маса.

— Ти, малък глупако! — Въздъхна тежко и простена.

— Обичам я.

— Какво общо има любовта? Сложил си главите и на двама ни на дръвника!

— Ще отида във Ферара. Взел съм на два пъти участие в кампаниите ни срещу османците, а твоето име е известно из целия полуостров. Ще ме вземат във всяка армия. Веднъж сторено, Гонзага ще се принуди да го приеме. Една година, може би две — и пак ще се върна във Венеция.

Махмуд поклати глава.

— Изобретателността ти далеч надхвърля възможностите ти да разсъждаваш реално. Не знам как си успявал да мамиш Гонзага досега, но не мисля, че той ще ти прости. Нито пък аз.

— Щом се оженим, какво може да стори?

— Някой друг знае ли за това?

Аббас поклати отрицателно глава. Не, дори Лудовичи не знаеше. Беше направил толкова много за него, не би застрашил по никакъв начин бъдещето на приятеля си.

— Никой.

— Добре.

Ударът беше толкова внезапен, толкова неочакван, че накара Аббас да подскочи. Изведнъж се намери паднал по гръб на земята, забит поглед в сводестия таван, а главата му тежеше като камък. Ушите му пищяха, в устата си усети вкуса на собствената си кръв.