Колин Фалконър - Харем

— Какво си направил? — попита го Лудовичи ужасено.

— Не мога да ти кажа. Вече и без това си твърде въвлечен в събитията.

Лудовичи поклати глава.

— Играта става дяволски сериозна, Аббас. Предупредих те.

— Винаги съм бил дяволски сериозен, Лудовичи. Прекалено лековато се отнесе към целта ми. — Той се усмихна и кимна по посока на печалното тъмнокосо момиче, което ги наблюдаваше от другия край на стаята. — Струва ми се, че бедната девойка се притесни, че имаш намерение да си я поделиш с мен. Не се тревожи. Тази вечер ще си тръгна, без да докосвам къщата и любовницата ти.

Лудовичи не отвърна на усмивката му.

— Къде ще отидеш?

— Дори и на теб не мога да кажа. — Усмивката му помръкна и той прегърна приятеля си. — Благодаря ти. Ти си най-добрият приятел, който човек може да си пожелае.

Въпреки протестите на Аббас, Лудовичи напъха торбичка с жълтици в ръката му. Аббас не се дърпа много. Без тези пари той не можеше да си купи дори един хляб, когато стигнеха в Пескати.

Чу как големият часовник на площад „Сан Марко“ отмерва полунощ. Загърна се още по-плътно с наметката си, потръпнал от нощния хлад, и се огледа в тъмното. Дали щеше да дойде?

Гондолата бе завързана под моста. Аббас чуваше как водата нежно се плиска по корпуса й. Чу шум от стъпки по калдъръма, видя как една тъмна фигура, обвита в мантия с качулка, се появява от другата страна на моста. Сърцето на Аббас подскочи.

Джулия! Спусна се по моста да я посрещне. Тя също го видя и затича към него.

— Джулия! — промълви той.

Протегна ръце. Изведнъж до слуха му достигнаха и други звуци. По моста зад него се чуваха множество трополещи стъпки. А също и отсреща! Нощната полиция!

— Джулия, внимавай!

Посегна към нея и качулката се смъкна от главата й. Лунната светлина падна върху кривата усмивка на непознат мъж с брада.

— Не съм ли красавицата, която очакваш? — процеди мъжът. Аббас зърна блясъка на острие, почувства как то се забива между ребрата му. — Може да не съм твоята Джулия, но знам пътя до сърцето на един мъж.

Внезапно Аббас вдигна рязко коляно. Непознатият изквича като прасе в кланица и се сгъна на две, падайки в краката на младежа. Аббас изохка. Докато падаше, непознатият се бе облегнал на камата си и я бе забил още по-навътре.

Аббас отскочи назад и измъкна меча си, опитвайки се да различи врага в тъмнината. Колко души бяха? По стъпките прецени, че има още трима или четирима.

Обзет от ужас, той вдигна меча над главата си и замахна с всичка сила към фигурата в краката си. Почувства как острието се удря в кост. Мъжът изкрещя и последният му вик разкъса тишината.

Сенките внезапно оживяха. Аббас отстъпи назад, докато не усети твърдия камък на моста зад кръста си. Чу как гондолиерът — да бъде проклета подлата му душа! — подкарва гондолата надолу по канала. В същото време още две сенки се втурнаха по моста и лунната светлина ги превърна в мъже от плът и кръв.

За свое най-голямо разочарование Аббас установи, че те не са аматьори като колегата си, който продължаваше да стене и да се бори за живота си. Двамата нови нападатели се движеха в унисон, приближаваха го едновременно отляво и отдясно. Аббас замахна със сабята, но те не допуснаха грешката да се приближат твърде много до него. Аббас с ужас разбра, че изчакват нещо.

Обърна се наляво.

Долови още едно движение. В лунната светлина изникна нова сянка. Нещо тежко се стовари върху главата и раменете му и той инстинктивно протегна напред ръка, за да се предпази. Мрежа! Докато другите двама нападатели приближаваха, той упорито се опитваше да се освободи. Спъна се в агонизиращия човек и омота и него в мрежата. Усети нещо топло и лепкаво върху свободната си ръка, мъжът под него се замята и завика. Опита се да се изправи, но в паниката си само успя да се оплете още повече. Все още държеше камата си! Прониза го остра болка в лицето. Извърна се и чу нови викове.

Този път бяха неговите собствени.

Не помнеше откога беше буден. В трюма, където беше затворен, бе тъмно като катран, затова беше невъзможно да се каже кога бе дошъл в съзнание и кога поднесеният към лицето му горящ огън напълно го беше върнал към действителността. Единственото, което долавяше, бе смрадта, идваща от трюма, бавният плисък на вълните и нервното топуркане на плъховете.

Имаше и още нещо, една друга воня, която той си спомняше много добре от времето, когато се беше бил на бойното поле. Миризмата на трупове.

Които и да бяха похитителите му, изглежда нямаха намерение да го убиват. Защо го бяха довлекли в този вонящ трюм? Спомни си мрежата и агонията, която бе изживял, когато камата го бе прорязала. После трябва да го бяха пребили с тояги.