Колин Фалконър - Харем

Опита се да помръдне, но ръцете и краката му бяха завързани. Изстена високо от болката и се опита да анализира положението. Бе очевидно какво се бе случило. Джулия не беше писала никакво писмо. Всичко бе внимателно заложен капан.

Гонзага!

Отвън се чуха стъпки, примесени с мъжки гласове. Вратата се отвори и една факла освети трюма.

Извърна лице, за да се предпази от внезапно бликналата светлина и погледът му попадна върху лицето на брадатия непознат от моста. Очите на мъжа го гледаха с хладно учудване, подобно на очите на мъртва риба. До Аббас лежеше и друг труп — на стара жена, облечена в черно. Гърлото й беше прерязано, а лицето й — черно от засъхналата по него кръв.

Някой се изсмя. Аббас се извърна, за да види похитителите си — брадати босоноги моряци, можеха да бъдат купени по всяко време на кея в Маргеро за няколко монети. Единият от тях — Аббас разпозна миризмата на евтино вино и пот, лъхаща от тялото му — се наведе над него и поднесе горящата факла към лицето му.

— Вече не изглеждаш толкова хубав — ухили се той. — Бартоломео те клъцна с камата си, преди да умре. Отнесе половината ти лице. Не че вече има някакво значение за теб.

Двамата зад гърба му се изсмяха. Онзи се наведе по-ниско. Аббас се опита да се отдръпне. Ужасът му беше толкова голям, че не можеше нито да приказва, нито да мисли. Струваше му се, че ще припадне.

— Виждаш ли дъртата до Бартоломео? Тя беше дуенята на Гонзага. Доста се съпротивлява. Не че й донесе някаква полза. Виждал ли си как се коли прасе? Е, така беше. — Той се ухили доволно. — Но тя беше по-голяма късметлийка от тебе. Ще ти се прииска да си бил на нейното място, преди да е изтекла нощта.

Аббас усети как единият от мъжете се зае да разкопчава брича му, докато другият разрязваше въжетата около глезените му. Хванаха го за коленете и започнаха да раздалечават краката му.

Той изпищя от ужас и зарита, за да се освободи. Но враговете му бяха силни. Първият извади нож. Аббас отново изкрещя. Съзнанието му угасваше постепенно, хващайки се за миниатюрни детайли… изгнилите зъби на мъжа… циреите по гърдите и гърба му… сивата коса на мъртвата дуеня в локва съсирена кръв… Той отново изкрещя, напрегна всеки мускул от тялото си срещу въжетата около китките си и срещу телата, здраво придържащи краката му. Сега разбра защо не го бяха убили на Понте Векио.

— Така значи, искаше да накараш дъщерята на синьор Гонзага да си поиграе с тези малки играчки, а? Е, може би ще ги дадем на синьор Гонзага, а той ще й ги предаде.

— НЕ-Е-Е-Е-Е!

Усети, че се подмокря. Мъжете се закискаха.

— Сбогувай се с тях, проклет мур — присмя му се мъжът. Острието проблесна на светлината и светът се превърна в горещ ад.

Млечно мраморна зора. Погребална процесия от гондоли, покрити с черно кадифе, се появи изпод Понте Молипо и прекоси Сака дела Мисерикордия, премина лагуната и се насочи към острова гробище Сан Микеле. Джулия ги гледа, докато не изчезнаха в прозрачната завеса на мъглата. Сякаш отнасяха душата й със себе си.

Днес щяха да я отведат в манастира в Бреша, където щеше да изчака завръщането на Серена и онова, което баща й наричаше „щастливото събитие на живота й — нейната сватба“.

Сякаш я погребваха жива.

Аббас, Аббас. Къде ли беше той в момента?

Сладководната граница на Европа, близо до Еюб

Гъстите слънчогледи заслепяваха окото — ярки златни петна по хълмовете. В прашната кехлибарена мараня, градът се очертаваше зад сивите стени. Целият харем беше изведен край Босфора в покрити с балдахини носилки — една добре дошла почивка от потискащата монотонност на Ески сарай.

Момичетата лежаха, облегнати на лакти върху пурпурните персийски килими и клюкарстваха под сенките на кипарисите, а гедичлийките им поднасяха праскови, грозде и сладкиши на сребърни подноси. Тъмнокожи музиканти ги развличаха с флейтите и виолите си; копринени възглавници предпазваха изнежените им тела; танцуващи мечки и маймунки ги развличаха с представленията си върху тревата.

Гюлбехар стоеше встрани от останалите. Една от личните й гедичлийки донесе огледало и го задържа пред лицето й. Дръжката на огледалото бе инкрустирана със сапфири — подарък от Сюлейман по случай раждането на Мустафа. Тя внимателно се огледа и намести един измъкнал се кичур от косата й.

— А къде е Хурем? — прошепна едно от момичетата, без да откъсва поглед от младата султанка.