Колин Фалконър - Харем

Той се изправи. Гюлбехар изненадано го погледна.

— Тръгваш ли си, господарю?

— Имам и други задължения.

— Хурем… — съкрушено промълви Гюлбехар.

Беше в пълен разрез с протокола, но Сюлейман предпочете да не обръща внимание.

— Госпожо — рече и се оттегли.

В Ески сарай винаги беше мрачно. Дори през лятото, по обедно време, слънцето не прогонваше сенките от безкрайните тъмни коридори и лабиринта от малки стаички и скрити дворчета. Конкубини с обкичени с кървави рубини коси и с тъмни бадемови очи, очертани с въглен, се появяваха като безплътни духове по затъмнените стълбища, незадоволени и забравени. Свят на прашни фенери, барокови огледала и красота, скрита под напластявана с вековете мръсотия.

Видът на двореца се беше отразил на настроението на Хурем. Тя си мислеше, че това бе нейното наследство, че ще остане заровена жива на това място. Това щеше да е наследството й от Сюлейман, ако той вземеше да умре в този момент.

Толкова далеч беше стигнала. Беше му родила синове и го беше оплела в мрежите си, помагайки му да забрави този прашен склад на красота. Не й беше лесно. Бременностите я бяха изтощили, но след всяко раждане тя се оставяше в ръцете на Муоми, подлагаше се на глад и поглъщаше безброй шишенца с отвратителни на вкус отвари, приготвени й от гедичлийките, за да възвърне фигурата си. Децата й сучеха от кърмачки, за да не пресушават нейните гърди.

И въпреки това всичките тези усилия можеха да се окажат напразни, всичко постигнато можеше да й бъде отнето за миг. Само една жена имаше всичко — включително власт над собствения си живот; не жената на султана, а неговата майка.

— Муоми! Муоми!

Гедичлийката веднага се появи.

— Господарке?

— Ела — каза Хурем и й направи знак да влезе.

Муоми падна на колене върху килима пред Хурем.

— Господарке? — повтори нацупено тя. Бялото на очите й сякаш светеше в мрака на стаята.

— Искам да направиш нещо.

— Някоя нова отвара ли, господарке?

Хурем бавно кимна.

— Искам да убиеш Мустафа.

Ески сарай

Сводестите каменни кухни под Стария дворец бяха тесни и горещи, истинска миризма от подправки, пот и пара. Топлината се извиваше на вълни нагоре. Дрънченето на тигани и виковете на готвачите, тичането на забулените гедичлийки сред задуха и шума оформяха ежедневната сцена на суматоха и тежък труд.

Никой не обърна внимание на тъмнокожото момиче, понесло табла с портокали през забързаната тълпа от пажове, слуга и готвачи. Никой нямаше причина да забележи, когато тя излезе, а дори и да имаше, и най-наблюдателният шпионин не би разбрал, че плодовете, които тя носеше, са различни от портокала, който бе донесла.

На четиринайсет Мустафа беше всичко онова, което според Сюлейман един наследник на престола трябваше да бъде. Както всеки принц, така и Мустафа се обучаваше в Ендерун, дворцовото училище, заедно с най-добрите от събраните при девширмето момчета. Той беше изключителен майстор на сабята и ездата, популярен и обичан сред връстниците си и вече се беше превърнал във фаворит на еничарите, които често идваха да го поздравят, когато играеше черит на хиподрума.

Мустафа беше и надарен ученик. Беше изучил задълбочено Корана, персийския език и математиката. Но другите му качества — беше роден лидер с невероятен чар и огромен кураж — караха тези му постижения да бледнеят. Сюлейман знаеше, че османлиите не можеха да имат по-добър шахзаде от този негов син.

Днес Мустафа се беше сдобил с виолетова подутина над дясното око, което беше почти затворено. Сюлейман поклати глава с престорен ужас, когато синът му коленичи да целуне рубинения пръстен на дясната му ръка.

— Какво ти се е случило?

— Това, което се случва през цялото време — каза Гюлбехар зад гърба му. — Ударили го с една дървена щека, докато играли черит. Каквото и да му казвам, не ме чува.

— Искаш да съм по-внимателен ли, татко? — усмихна се Мустафа.

— Трябва да внимаваш да не те удрят толкова често.

— Стига да можеше, щеше да прекарва по цял ден на седлото намеси се отново Гюлбехар.

— В това няма нищо лошо. Добре е, че следващият султан знае какво означава да усещаш кон под себе си.

Мустафа затворнически му се усмихна. Разбра, че в лицето на баща си има съюзник.

— Но той не знае нищо друго!

— Едно момче трябва да е опитало от всичко — отвърна Сюлейман.

Той огледа сина си. Мустафа беше само няколко сантиметра по-нисък от него самия, с широка бяла усмивка и първите наболи косми по брадичката. А очите! Пламтяха с енергията и жарта на младостта. Когато Сюлейман беше на същата възраст, неговите очи бяха замъглени от облаците на съмнения и ужас и той живееше в очакване сянката на баща му да падне върху собственото му лице. Слава Богу, че Мустафа никога нямаше да изпита този ужас.