Колин Фалконър - Харем

Хурем беше неговото удоволствие. Всичко останало бе задължение. Сигурен бе, че Бог щеше да има търпение да изчака още малко.

Ако малката рускиня — той дори я наричаше галено „малката ми роксолана“ — проявяваше вроден талант на политик, то тя умело го прилагаше на практика в Ески сарай. Внимателно бе изградила дружбата си с неговата майка, валиде-султан, а природата й беше помогнала да заздрави тази дружба с още един син, Баязид. Само веднъж се беше провалила в родилната зала, когато едното от близначетата, които бе родила, се оказа момиче. Момченцето, Абдулах, бе починало миналата година, но Михримах вече бе тригодишна.

Хурем не беше предана майка като Гюлбехар, но това не го разочарова — искаше я само за себе си. Освен това Гюлбехар беше майка на шахзадето, следващия султан.

— Исках да си поговоря с теб — каза той, докато се разхождаха.

— Да, господарю мой? — с готовност отвърна тя.

— Отново по унгарския въпрос.

Хурем кимна. Тук, в градината, тя не носеше воал и вятърът свободно развяваше дългата и червеникава коса. Душата на Сюлейман се изпълни с гордост. Понякога му се струваше, че тази жена е негово собствено творение.

— Фредерик е изпратил пратеник да преговаря с нас. Не знае, че войводата Заполя също е изпратил човек, който вече тайно се е срещнал с Ибрахим.

Знаеше, че Хурем разбира ситуацията. Две години по-рано армията на Сюлейман, водена от Ибрахим, беше разбила унгарските сили при Мохач. Кралят им бе загинал в касапницата, погинат от едно блато, докато бягаше от бойното поле. Понеже Унгария беше твърде далеч от Стамбул, за да бъде под постоянна окупация, тя се бе превърнала в пустош, из която вилнееха враждуващи банди и към която проявяваха апетит благородници като споменатия Заполя и семейството на Хабсбургите под ръководството на Фредерик, братът на Светия римски император.

— Какво ще правиш, господарю мой?

— Убихме краля на Унгария. Конете на османлиите са усещали улиците на Буда под копитата си. Страната е подчинена на исляма. В Унгария няма друг господар, освен мен.

— Значи всяко лято трябва да изпращаш там армията си, за да си връща онова, което е завладяла през предишната година.

Сюлейман се намръщи.

— Когато има мърша, кучетата винаги чакат пред вратата.

— Трябва да пазиш всички входове към къщата. Ако обръщаш прекалено голямо внимание на един от тях, може да се окаже, че истинската опасност чака някъде другаде.

— Няма да преговарям с Фредерик дори и да има желание за това. Все едно да заменя куче за вълк.

— Ами Заполя?

— Заполя е парвеню. Не е крал.

— Какво всъщност представлява един крал? Не короната прави краля крал, а мечът. Направи Заполя пазач на портите си и му позволи да се украси с парче желязо на главата. В замяна поискай да ти плаща данък и да осигурява свободен достъп на твоите армии. Позволи му да се нарича крал, ако това е неговото желание. Докато за теб няма граници, ти ще си останеш негов господар.

— Не може да удържи армиите на Фредерик.

— Но може да пази границите, докато бъде събрана истинска армия, която да заслужава твоето внимание. Такава, че да предизвика дори самия Фредерик да се състезава с нея. А защо не и Карл?

Сюлейман впери поглед надолу, в тъмните води на Босфора; вятърът носеше бяла пяна по повърхността. На единия бряг лежеше Азия, на другия — Европа. Хълмът Сераглио винаги му напомняше за микрокосмоса на неговата империя; човек не можеше да гледа прекалено дълго към едната страна и да забрави за другата. Хурем беше права.

— Да бъде Заполя, тогава.

— Само ако господарят прецени, че съветът ми е правилен. Във всяко нещо се осланям на твоята мъдрост.

Сюлейман кимна, доволен от дипломатичността на Хурем. Да, тя наистина беше рядко съкровище!

Ески сарай

Ядяха агнешки кебап с кедрови ядки от сребърни шишове, пиеха ароматизирана розова вода от стъклени кани от Изник. След като гедичлийките отнесоха съдовете, двамата дълго седяха в мълчание.

— Обидила ли съм те с нещо, господарю? — попита Гюлбехар.

— Не — отвърна Сюлейман.

— От много месеци не си ме викал. Когато идваш тук, то е, за да видиш Мустафа.

— Не се осмелявай да ме разпитваш.

Гюлбехар провеси глава. Сюлейман изпита съжаление към нея, беше му добра съпруга. Единственото, което бе искала от него до този момент, бе венециански сатен или багдадска коприна, или пък гребен от черупката на костенурка. А беше му дала Мустафа.

Не беше имал намерение да я наранява по този начин. Но във всеки един миг я сравняваше с Хурем и нетърпението му нарастваше. Не можеше да се отпусне пред нея; съжалението и раздразнението му неумолимо прерастваха в гняв.