Колин Фалконър - Харем

— Кислар агаси казва, че е със Сюлейман — отвърна й друго.

— Сега той прекарва всичките си дни и нощи с нея.

Сирхане, персийка с черна като гарваново крило коса, пъхна гроздово зърно в устата си и рече.

— Говори се, че е вещица и че е омагьосала Господаря на живота. Как иначе би могла да измести така бързо Пролетната роза от мястото й на фаворитка и да стане по-важна от всичко?

— Погледни я само — прошепна другото момиче, докато наблюдаваше как гедичлийката сресва дългата копринена коса на Гюлбехар. — Ако Господарят на живота не я поглежда повече, какъв шанс имаме всички останали?

— Казват, че дори великият везир се страхувал от Хурем — каза Сирхане. — Кислар агаси тайно сподели с мен, че Господарят на живота дори обсъжда политиката с нея и че тя му дава съвети за военните му кампании.

— Кислар агаси страда от развинтено въображение.

— Кълне се, че е вярно!

— Ако беше така, досега великият везир да е наредил да я хвърлят в Босфора!

— Сигурно не може — отвърна Сирхане и внезапно всички погледи се обърнаха към нея, по всички лица се изписаха любопитство и насмешка. Никой не бе по-могъщ от великия везир! Сирхане беше доволна, че е привлякла вниманието им. — Между другото, мъчно ми е за Гюлбехар. Господарят на живота я опозори.

— Гюлбехар продължава да е първа кадъна — намеси се друго момиче. — А един ден ще стане валиде-султан. Последният му син умря в люлката.

Сирхане сви рамене.

— Но Хурем има още двама живи сина. И в момента пак е бременна.

— Никой от тях не може да съперничи на Мустафа! — извика друго момиче и тук разговорът прекъсна. Вниманието на одалиските се прехвърли върху танцуващата наблизо мечка и Сирхане не посмя да изрече другия слух, който бе чула от кислар агаси: че Хурем крои планове да се отърве и от Мустафа.

Пък и това беше само слух, а слухове като този бяха опасни.

Топкапъ сарай

Тук, сред павилионите и декоративните езерца, цареше тишина. Само въздишките на вятъра, галещ клоните на чинарите и кестените и тихият ромон на водата в богато украсените фонтани стряскаха газелите, пасящи сред листата.

Сюлейман обичаше да се разхожда на това място, за да събере мислите си и да си почине от безкрайните искания, претенции и настойчиви молби на Дивана и харема. Някога винаги идваше тук сам, но сега беше взел със себе си някои, с когото да сподели тишината. Хурем.

Благословени бяха последните пет години, мислеше си той. Когато се върна от онзи лов край Адрианопол, скоро след първата им вечер заедно, той я завари закръглена от новия живот, който носеше в утробата си. Рано на следващата година му роди син. По настояване на валиде-султан нарекоха момченцето Селим.

Сюлейман не споделяше възторга на майка си. В новия си внук тя виждаше продължение на линията на Османовци; за него детето бе само предпоставка за конфликт. Докато майка му тържествуваше в името на съхранената родова кръв, той мрачно предчувстваше проливането й в бъдещето. Спомените за онова, което собственият му баща е трябвало да стори, за да запази трона си, никога нямаше да го напуснат.

Но в резултат на всичко това сега Хурем беше негова втора кадъна. Макар че с Гюлбехар винаги се бе чувствал удобно, с нея той не можеше да споделя товара, който носеше на раменете си.

Когато през есента, след раждането на Селим, Ахмед паша се вдигна на бунт в Египет, той изпрати Ибрахим да се разправи с него. Докато приятелят му отсъстваше, Сюлейман започна да се доверява на Хурем. За своя изненада установи, че тя бе надарена с остър ум, способен да разбира чудесно сложната дворцова политика; започна да споделя все повече и повече с нея — дори и след като Ибрахим се върна.

Нейната предпазливост беше противоположна на инстинктивната агресия на приятеля му.

Беше отворила вратите на един нов свят пред него. Докато Гюлбехар бе отстъпчива и предсказуема, Хурем не спираше да го изненадва. Веднъж мрачна и страстна, друг път — възторжена и игрива. Можеше да го успокои с пеенето и виолата си или пък да го възбуди с танците си. Понякога я заварваше, облечена в униформа като момче, на следващия път я виждаше в ролята на танцьорка в прозрачни одежди. Никога не знаеше какво да очаква от нея, макар тя изглежда да притежаваше способността да предчувства настроенията му.

Удоволствието, което изпитваше от физическото съвкупление, беше грях и той знаеше, че душата й е в постоянна опасност и че един ден щеше да се наложи да я изпрати при мюфтията, за да я образова. Но засега грешната й душа му доставяше непресъхващо удоволствие. Нейните стонове, породени от екстаза, го караха да се чувства по-могъщ, отколкото всичките церемонии на Дивана и поклоните на посланиците с техните дарове.