Колин Фалконър - Харем

Муоми й помогна да полегне на дивана, после се изправи и я изгледа втренчено. Беше повече озадачена, отколкото уплашена. Усещаше, че Хурем беше очаквала нападението, че то бе част от някакъв съвършено изпипан план. Ако подозрението й се окажеше вярно, то тогава наистина беше впечатлена.

— Да извикам ли доктора? — попита Муоми.

Въпреки болките Хурем се изсмя. Когато повлече Гюлбехар към пода, се беше ударила лошо. Е, дори и да загубеше бебето, това нямаше да попречи на плана й. Двама сина бяха достатъчни.

— Как може да ми помогне докторът? — Единственото, което той можеше да направи, е да погледне ръката й.

— Ударена си лошо.

— Донеси ми огледало.

Муоми взе обсипаното със скъпоценни камъни огледало и го подаде на Хурем. Тя го вдигна пред лицето си и внимателно проучи отражението си. По едната й страна имаше няколко леки драскотини, а върху челото — две по-дълбоки. Да върви по дяволите онази малка кучка! Дори не знаеше да се бие както трябва!

— Удари ме — каза Хурем.

— Господарке?

— Удари ме! — Хурем сграбчи Муоми за китката и заби ноктите й в страната си. — По-силно!

Муоми се подчини. Прокара нокти по страните й, после повтори и потрети. Внезапно се усмихна. Колко приятно й бе за разнообразие да не бъде тя жертвата.

— Достатъчно!

— Още веднъж, господарке.

Хурем изпищя и изблъска ръката на Муоми от лицето си. Изпусна огледалото. Лицето й бе неузнаваемо, беше се превърнало в кървава маска.

— Доволна ли си, господарке? — попита Муоми. Беше леко задъхана, сякаш току-що беше правила любов.

— Да, доволна съм, Муоми.

— Сега ще те обича ли твоят султан повече, като изглеждаш по този начин?

— Не, Муоми. Но ще обича Гюлбехар по-малко — отвърна Хурем и сълзите, причинени от болката, се смесиха с кръвта, стичаща се по бузите й.

Ески сарай трепереше.

Сюлейман крачеше гневно по коридорите, а кислар агаси се тътреше след него и по лицето му се стичаха вадички пот. Правеше всичко по силите си, за да не изостава от Господаря на живота.

Като огромен бял орел, мислеше си той, докато наблюдаваше високата, облечена в бяло, фигура пред себе си.

Господарят на живота беше научил за ужасния инцидент в хамама от майка си, валиде-султан. В харема новините се разпространяваха бързо. Нямаше за какво друго да се приказва, освен да се нищят клюки. Дори най-дребното нещо като въображаема обида или по-особен поглед се донасяше на Хафизе султан още същия ден.

А онази ужасна случка в хамама не беше незначителен епизод.

Кислар агаси видя как Господарят на живота спира пред вратите на апартаментите на Хурем. Двамата евнуси, застанали на стража, трепнаха при появата му, но продължиха да гледат втренчено право напред.

Кислар агаси зачака, дъхът му болезнено раздираше гърдите му.

— Кажи й, че съм тук — нареди Сюлейман.

Старият евнух кимна и влезе вътре, но го посрещна само Муоми. Тя падна на колене и остана в това положение пред него.

— Господарят на живота иска да види господарката ти — каза евнухът. Вече беше изпроводил пратеник при Хурем, за да я предупреди да се приготви.

— Тя не може да го види — отвърна Муоми.

Кислар агаси я изгледа втренчено, беше изумен, сякаш му беше проговорила на чужд език.

— Какво каза?

— Господарката ми е съсипана, че не може да приеме честта, която господарят й оказва със своето посещение тук. Не може да го приеме. Господарят на живота не бива да я вижда, докато лицето й е така обезобразено.

— Обезобразено?

— Тя се надява, че времето ще излекува раните й и че ще си върне предишната красота. Но не може да допусне Господарят на живота да я види в сегашното състояние.

Кислар агаси стоеше безпомощно пред нея, а болката в гърдите му се усилваше. Остаряваше, беше прекалено стар за изпитанията, на които тази малка рускиня подлагаше целия харем. Едно време, когато беше само Гюлбехар, беше толкова лесно! Как главният евнух щеше да съобщи на султана, че втората му жена не иска да го приеме? Нямаше подобен прецедент.

— Но тя трябва да го види! — повтори той.

Муоми само го изгледа и нищо не каза.

Той забързано я подмина и влезе в частната приемна. Хурем седеше на тапицирания със зелен брокат диван, а пред лицето си беше спуснала тежък воал. Тя дори не помръдна, когато главният евнух влезе.

— Господарке — поклони се той.

Тя продължаваше да седи безмълвна. Това бе недопустимо, помисли си главният евнух, докато попиваше потта от лицето си с кърпичка. Те си играеха с него, Муоми и тази малка червенокоса вещица.