Колин Фалконър - Харем

— Султанът иска да те види.

Хурем бавно повдигна воала си и старият евнух ахна. По носа, страните и дори по клепачите й имаше грозни червени следи от нокти. Сякаш я беше нападнала дива котка. Не такава версия за случилото се беше чул той. Според слуховете никоя от двете не беше пострадала особено много. Той издаде особен звук, подобен на скимтенето на някое малко животинче, и бързо напусна стаята.

— Твърде обезобразена, за да може да се изправи пред погледа ми? — бавно повтори султанът. Погледна втренчено главния си евнух. Бедният старец сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Така казва тя, господарю.

— Гюлбехар! — прошепна Сюлейман.

— Господарю?

Гюлбехар гореше от вълнение. Пратеникът на кислар агаси я беше уведомил, че Господарят на живота е в Ески сарай — както и беше предполагала. Беше сигурна, че ще дойде при нея, след като чуеше за гневния изблик на онази руска негодница срещу нея. Най-после змията бе показала истинското си лице. Сега Сюлейман щеше да разбере какво представлява тя. Щеше да предаде нея и черната й магьосница на бостанджията и истината щеше да излезе наяве.

А той щеше да се върне при нея. Всичко щеше да е наред.

Сама подреди захаросаните плодове, рахат локума и шербета на масата, после се разположи на дивана. Косата й беше сресана, сплетена и украсена с перли, тялото и — изкъпано и напарфюмирано. На шията й висеше кървавочервен рубин.

Опита се да седи спокойно на дивана, докато го чака, но й беше невъзможно. Нямаше търпение да предаде на Сюлейман думите на онази жена, да му разкаже как я беше провокирала, каква заплаха срещу Мустафа беше прошепнала. Той щеше да разбере. Най-накрая. Тя беше негова първа кадъна, майка на следващия султан.

Приближи се до прозореца и се загледа през решетките към блестящите води на Златния рог и отвъд тях, към червените покриви на дворците, накацали по хълма Галата. Ярък, бляскав свят, който принадлежеше на сина й. Но тук, в Ески сарай, беше тъмно и студено.

Сега това щеше да се промени.

Вратата с трясък се отвори. Не се виждаше никакъв запотен черен евнух, който да извести за идването на султана. Нямаше време да се намести на дивана, да се приготви.

Сюлейман стоеше на прага с изкривено от грозен гняв лице. Затръшна вратата зад гърба си и се озова в центъра на стаята.

Гюлбехар падна на колене пред него.

— Сала’ам, Господарю на живота ми, Султан на сул…

Той я сграбчи за ръцете и я вдигна. Гюлбехар проплака от изненада и болка — пръстите му се бяха впили в горната част на ръката й като стоманени клещи.

— Свали си воала.

Гюлбехар затрепери. Какво му ставаше? Какво го беше разярило толкова? Тя отметна назад воала си и забеляза как лицето му се сбръчква презрително.

— Нито една драскотина…

— Не разбирам, господарю…

Той замахна и я зашлеви през лицето. После още два пъти. След четвъртия удар тя се свлече на пода.

Остана там, разридана. Какво не беше наред? Какво ставаше? Когато Сюлейман отново продума, гласът му беше толкова тих, че тя едва успя да различи думите му.

— Ако ми отнемеш удоволствието да се наслаждавам на лицето й, заклевам се… ще те убия.

— Моля те… господарю…

— Ревността ти отравя целия харем!

— Но какво става? Какво съм направила?

— Достатъчно! Чуваш ли ме? Ти си майка на Мустафа. Един ден ще бъдеш валиде. Задоволи се с това!

— Какво ти е казала онази малка мръсница? Не бях аз, която…

Той отново вдигна ръка и я удари, хвана я за косата и я дръпна нагоре, докато тя се изправи на краката си, после я заудря отново, а тя го умоляваше да престане. Гневът клокочеше в гърдите му, правеше го глух за нейните писъци. Той спря едва когато видя кръв върху бялата й риза. Остави я отново да се свлече на пода, отпусната като парцалена кукла.

Гюлбехар дълго лежа разплакана в краката му. Той стоеше надвесен над нея, дишайки тежко, внезапно отвратен от онова, което току-що беше сторил. Когато най-сетне тя вдигна лице нагоре, забеляза, че устните и очите й са подпухнали, а от носа и устата й се стича кръв, открояваща се на мраморната белота на кожата й.

— Господарю…

— Мълчи! — Гневът отново започна да се надига в гърдите му и той направи опит да го овладее. — Не си и помисляй отново да направиш опит да ме отделиш от нея. — Гневът му вече беше утихнал. Той се наведе, хвана я за ръка, за да й помогне да се изправи, но тя се отскубна от него.

Съвестта го загриза. Помисли си, че можеше да я убие — беше на ръба. Ако в ръката си бе държал кама, със сигурност щеше да я убие в яростта си. Беше негова кадъна от толкова дълго време — почти от годините на неговото юношество, — а беше готов да я убие!