Колин Фалконър - Харем

— Не, не ме притеснява политиката, Ибрахим.

— И все пак това е въпрос, който трябва да бъде разрешен.

— Да, да.

— Може би, господарю, ще уведомите великия си везир за своето решение, щом го вземете.

Сюлейман се засмя пряко волята си. В гласа на Ибрахим нямаше укор. Прав бе, помисли си Сюлейман. Беше го помолил да вземе окончателно решение по въпроса преди доста дни.

Той въздъхна.

— Какво мислиш за онзи Заполя?

— Не става за крал, но мисля, че от него ще излезе добър васал. Сюлейман кимна. И Хурем му беше казала същото.

— Стигнах до същото заключение — рече. — Можем да го превърнем в пазач на нашите порти. Може да носи короната, стига да ни плаща данък в злато, както и да ни доставя роби за девширмето, а кралството пак ще си е наше.

— Значи е решено, така ли?

— Да — отвърна Сюлейман. — Предай решението ни на пратеника му.

Ибрахим отново взе виолата и нежно подръпна струните й. Сюлейман леко се подразни. Не можеше да намери покой дори тук. Единственото, за което можеше да мисли напоследък, бе войната, развихрила се в неговия харем.

— Искам да обсъдя нещо с теб — каза най-сетне той.

— Да, господарю?

— Става дума за Мустафа.

— Господарю?

— Той е многообещаващ — и като лидер, и като войн. Вече е на четиринайсет години. Може би е време да му се даде пост на валия, за да се тества доколко е способен да носи огромния товар, който един ден ще легне на плещите му. Ибрахим остави виолата. Значи беше вярно! Сюлейман имаше намерение да изпрати Гюлбехар в изгнание под претекст, че прави сина й валия.

— Още е малък — рече той.

— Една година по-малък от мен, когато моят баща ме изпрати в Маниса.

— Една година е дълго време за един толкова млад човек.

— Въпреки това, смятам, че е време. Но съм съгласен и с това, което казваш. Ще позволим на майка му да го придружи, за да го съветва, когато се наложи. Двамата са много близки. Съгласен ли си?

— Бих те посъветвал да не го правиш, господарю.

— Вече съм решил.

Ибрахим примигна изненадано. Никога преди Сюлейман не беше вземал решение, без да изчака неговата благословия.

— Съществува опасност твърде рано да развием у него любов към кръвопролитията. Трябва внимателно да обмислим това.

— Не и този път, Ибрахим. Няма какво повече да коментираме.

— Бих настоял за търпение. Трябва да изчакаме поне една година.

— Той е мой син. Зная кое е най-доброто за него.

— Но да стане валия толкова рано…

— Ще ме оставиш ли на мира, Ибрахим! Казах, че съм взел решението си! Ти си много добър велик везир, но не си султан!

Ибрахим го изгледа втренчено. Очите на Сюлейман блестяха опасно. Беше като сух барут, готов да избухне. Някой друг го беше подучил за това. Нямаше да го послуша, защото бе предупреден да не го прави. Кой би могъл да му повлияе така?

Ибрахим разбра, че е опасно да продължава да го провокира.

— Господарю, подчинявам се на твоята голяма мъдрост.

— Сега ще си легна. Изморен съм — каза Сюлейман.

Сюлейман се съблече и се пъхна под завивките на дюшека, който пажовете бяха опънали на пода. Те стояха на стража до двата свещника в долния край на леглото, а Ибрахим продължаваше да седи по турски на килима, подрънквайки на своята виола.

Ибрахим свиреше, затворил очи, и си представяше как струните на виолата му се удължават и излизат извън сивите стени на двореца, прехвърлят седемте хълма на Стамбул, Черно, Средиземно и Егейско море, минават над пясъците на Египет и Алжир, над планините на Персия и Гърция, над широките реки Ефрат и Дунав, над равнините на Унгария и степите на Украйна, над светите градове Йерусалим, Вавилон, Мека и Медина. На края им танцуват принцове, паши, шахове и шейхове, а той и Сюлейман определят мелодията. Но сега сякаш лепкави нишки се проточваха като пипала от великия град и той усещаше как те се увиват около собственото му тяло и това на любимия му падишах. Ръцете, които държаха мрежата, бяха меки и бели, женски ръце, с боядисани в червено нокти.

Той потръпна и за пръв път в живота си изпита лек страх.

В покрития с калдъръм двор Сюлейман се метна на белия кон, топазът проблясваше върху тюрбана му, перото от чапла се вееше на вятъра. Полите на бялата му роба се издуваха от нетипичния за сезона северен вятър. Върху лицето си беше надянал неподвижна и строга маска. Беше невъзможно да се разгадае изражението му, дори стоящите наблизо пажове и стражи да се осмеляха да го погледнат по-открито. Но пред заплахата от смърт никой не би го сторил.