Колин Фалконър - Харем

Видя как Мустафа леко възсяда коня си — момчето се чувстваше по-комфортно на седлото, отколкото върху собствените си дълги крайници — и зачака, загледан с надежда към сенките зад източната кула.

Сюлейман едва помръдна колене и жребецът му бавно пристъпи напред, наострил уши, за да не пропусне и най-малката команда на господаря си.

Сюлейман го накара да доближи до кобилата на Мустафа. Посегна и хвана ръката на сина си.

— Нека Бог да благослови пътуването ти и да те запази жив и здрав — рече той.

— Благодаря ти, татко. — Страните на момчето бяха зачервени от младежки ентусиазъм, който се преплиташе с достойнството, което Мустафа искаше да си наложи.

— Успех.

— Ще направя всичко по силите си, за да ти служа.

— Не служиш на мен, Мустафа, а на исляма. Запомни това. Дори султаните и техните принцове са само слуги. Ислямът е господар на всички ни. Върви с мир.

— Да, татко.

Сюлейман усети голяма тежест в гърдите си. Колко странно щеше да е вече да не вижда Мустафа, когато отидеше в харема! Чу някакво шумолене зад себе си и се обърна. Три забулени фигури пресичаха двора, забързани към чакащата ги карета — Гюлбехар и двете й лични прислужници.

Едната от фигурите поспря за малко, почака; чифт очи го гледаха с надежда иззад воала, като следяха за някакъв дори най-малък знак, с който Сюлейман да й покаже, че ще приближи и ще й каже нещо, но той се извърна на другата страна.

Когато погледна отново, тя беше изчезнала.

Сюлейман изчака, докато малката процесия излезе от двора и тежките порти на Ески сарай се захлопнаха. Когато това стана, той изпита ново чувство на приповдигнатост, сякаш най-сетне се бе отървал от част от бремето си.

Йонийско море, 1532

Объркващо противоречие в усещанията. Цветовете и блясъкът на рая, противната воня на Звяра.

Двайсет и седемте гребла от всяка страна на галерата се движеха върху безкрайната повърхност на лъщящата синя вода. Вимпели и знамена едва помръдваха върху мачтата и кърмата, златният лъв на Венеция спеше под лъчите на слънцето. Кърмата богато гравирана и позлатена, бе покрита с балдахин в пурпурно и златно, под който върху килими и ниски дивани си почиваха офицерите и по-благородните пътници и притискаха парфюмирани кърпички към носовете си, за да ги предпазят от неприятните миризми, идващи отдолу и обгръщащи големия кораб като невидими зловредни изпарения.

Платната бяха прикрепени към двете големи, извити рейки над предните и главните мачти. Далеч от погледа, в полутъмните трюмове на галерата, размахваха веслата двайсет и седем редици голи роби. Седяха, приковани с вериги към дървените пейки, а в мръсната вода, стигаща до глезените, бяха и техните собствени изпражнения. Гребяха близо осемнайсет часа, без да спрат. Един офицер вървеше между редиците и пъхаше, натопен във вино, хляб в устите на онези, които бяха на границата на изтощението. Неколцина мъже вече бяха припаднали. Свестиха ги с въже, натопено в саламура. Двама не успяха да се съвземат напълно, затова просто ги изхвърлиха зад борда. Джулия Гонзага не видя нищо от тази трагедия, докато седеше на стола си под пурпурнозлатния сенник. Брокатени завеси отделяха пътниците от подобни неприятни гледки, но въпреки това по време на пътуването тя на няколко пъти бе успяла да зърне неколцина от нещастниците на греблата и гледката се беше врязала дълбоко в съзнанието й. Никога не беше виждала подобно отчаяние и мръсотия и споменът от видяното не спираше да я преследва през всичките десет дни в открито море. Капитанът й беше обяснил, че те са езичници, пленени от турски моряци и пирати, и следователно не са по-добри от най-обикновени животни. Но тези обяснения не й помогнаха да се отърси от дълбокото чувство на срам.

За първи път напускаше Венеция, Ла Серенисима, и беше едновременно развълнувана и уплашена. Пиетро, съпругът й, се беше разболял преди два месеца, докато инспектираше именията си на остров Кипър. Болестта изглежда щеше да се проточи дълго и той настояваше тя да отиде при него. Джулия предполагаше, че му е нужна повече като болногледачка, отколкото като съпруга. Не беше проявил особена страст към нея. През първата им брачна нощ я беше целунал по бузата и я беше оставил на прага на спалнята й, а той самият се беше оттеглил в своята — ритуал, който оттогава насам неизменно се повтаряше всяка божа вечер.

Единственият път, в който беше влязла в спалнята му, бе, когато пак се беше разболял и тя трябваше да го гледа. А това се повтаряше все по-често. Караше я денонощно да седи до леглото му и да му чете Платон. Това бе единственият начин, по който тя изглежда му доставяше някакво удоволствие. Отдавна бе разбрала, че мъжът й е един раздразнителен и избухлив старец, прекалено погълнат от мисълта за собствената си важност, и всеки ден проклинаше баща си, задето я беше принудил да се омъжи за него.