Колин Фалконър - Харем

Политика. Това беше единственото, за което го беше грижа. Пътуването, свежият морски въздух, бляскавите води на океана, ярките пролетни цветя по островите би трябвало да й харесват. За нея бе добре дошло, че напуска потискащата атмосфера на двореца с неговите мрачни коридори и миризма на плесен, както и че се отървава от ръкоделието си и утрините молитви. Щеше да е прекрасно, стига да не беше ужасната смрад откъм трюмовете. Тя й напомняше за грозната гледка долу, както и за грозотата, която я очакваше в края на пътуването й. Вонята на един стар и разлагащ се съпруг.

Неочаквано се сети за Аббас. Какво ли се беше случило с него? Аббас… Откакто беше изчезнал, никой мъж не й беше говорил по такъв начин. Аббас! Ликът му светеше като икона в нейното минало. Няколко прекрасни дни тя се беше чувствала жива.

— Приятни мисли ли ви занимават, милейди?

Джулия вдигна стреснато поглед. Беше капитан Белини, закръглен млад човек с розови бузи и лукави играещи очи.

— Моля? — Дали не я беше видял да се усмихва зад тежката черна дантела на мантилята си?

— Човек има толкова много време, за да се отдаде на спомени през тези дълги пътувания.

— Мислех за съпруга си.

— А-а. — Белини отмести поглед встрани и посочи към хоризонта.

— Още десет дни и двамата най-после ще се съберете. Може и по-скоро при добър попътен вятър. Веслата са лош заместник.

— Наистина.

За момент Белини вдигна кърпичка към носа си и дълбоко вдъхна от парфюма, с който беше напоена.

— От колко време не сте виждала съпруга си?

— От близо шест месеца.

— Доста дълго. Сигурно ви липсва.

Джулия долови леката подигравка в гласа му и усети, че противно на волята си се изпълва с гняв.

— Повече, отколкото някой е липсвал на вас — отвърна тя и със задоволство забеляза червенината, плъзнала по лицето на мъжа.

Белини потърси спасение в позната за него тема.

— При добър попътен вятър… — започна той, но изречението заглъхна в гърлото му. — Изруга и хукна през палубата, за да си вземе телескопа. Но един вик, идващ откъм групата моряци, свиващи платната на предната мачта, потвърди страховете му.

Триъгълните платна на малкия едномачтов кораб се появиха внезапно иззад скалите на един остров. Веслата му се издигаха и спускаха, а корабчето приближаваше.

— Турци! — изкрещя Белини, а паниката ясно личеше в гласа му. Той се втурна надолу по стълбите, водещи от кърмата към мостчето над пейките с гребците. — Гребете! — извика. — Гребете!

Офицерите надуха свирките, разнесе се плющене на камшици. До слуха на Джулия достигнаха стоновете на мъжете. Галерата се наклони, когато кормчията, застанал на платформата над кърмата, се облегна на дългия лост на руля, опитвайки се да завие рязко надясно, да избяга далеч от приближаващите пирати. Малкият пиратски кораб вече изглеждаше двойно по-голям, отколкото в началото. Джулия ясно различаваше веслата му.

Изведнъж на палубата изскочиха много мъже — спускаха се от мачтите, за да заемат позициите си, войниците се засуетиха в търсене на оръжията си. Страхът избиваше върху телата им като пот, надникваше от очите им, изливаше се в ругатни от устните им.

Дългият остър нос на турската галера се виждаше съвсем ясно.

Джулия хвана Белини за ръката.

— Какво ще стане сега?

Капитанът се втренчи в нея с разширени от ужас очи.

— Не мисля, че ще успеем да им избягаме. Къде е корабът, който ни придружаваше? — Той отчаяно зарея поглед към хоризонта, търсейки военния кораб, който плаваше заедно с тях.

— Не можем ли да им избягаме?

— Те са по-леки и по-бързи. А и техните гребци са свободни наемници, отпочинали. Спотайвали са се зад скалите и са ни чакали.

— Какво ще стане? — повтори Джулия и сякаш някаква студена ръка сграбчи вътрешностите й.

Но Белини я блъсна настрана и хукна към трюмовете.

— Гребете! Гребете! — чу го да вика тя на робите и крясъците, плющенето на камшиците и дрънченето на железата се удвои.

Тя погледна към кърмата и ахна. Малката галера беше на по-малко от петстотин метра от тях.

Откъм палубата на робите се разнесе примитивен нечовешки крясък, извиси се над виковете на капитана, кормчията и войниците, над монотонния ритъм на военния барабан. „Дум! Дум!“ Гребците не се подчиняваха на офицерите с техните ругатни и камшици, гласовете им се издигаха в странно гърлено скандиране.

— La illaha ilallah Muhammadu rasul allah… La illaha ilallah Muhammadu rasul allah…

Бог е велик и Мохамед е Неговият Пророк.

Джулия се извърна и се загледа в пиратския кораб. На мачтата се развяваше зеленият флаг на исляма. Значи това бяха диваците, за които беше слушала толкова много.