Колин Фалконър - Харем

Накрая беят бръкна в гънките на робата си и извади кожена кесия. Отвори я, отброи няколко златни монети в шепата си и ги подаде на капитана, който се засмя и тупна бея по рамото, сякаш двамата бяха дългогодишни приятели. Враждебността помежду им внезапно се беше изпарила.

Капитанът си тръгна и тя остана насаме с Мехмед Али-Осман.

— Джулия, белисима, сега вече си част от робското семейство на султан Сюлейман. Благослови този ден!

— Баща ми…

— Баща ти вече не съществува, нито мъжът ти. Кислар агаси ще ми плати богато за красота като твоята! Ще спечеля десетократно повече от това, което съм платил за теб. — Той плесна с ръце и двама войници с тюрбани изникнаха от сенките. — Вкарайте я вътре и я пазете добре. Погрижете се да получи дрехи и храна. Кой знае, един ден може да стане майка на следващия султан!

Безкраен син океан, заслепяващ очите; неочаквани летни бури, от които й ставаше зле, преследваща я навсякъде воня. Седмица след седмица те плуваха през империята на османлиите, зървайки на моменти острови или далечни брегове.

Джулия се чувстваше много зле през цялото време — гадеше й се беше самотна и ужасена. Турците я наблюдаваха с пламнали, прегладнели и нагли очи, но никой не смееше да й подхвърля закачки или да я докосва. Беше месо, предназначено за султана.

Носеха й храна, която рядко ставаше за ядене, но и те самите ядяха същата смес от ориз и сушено месо. Дадоха й каюта на долната палуба и всяка вечер пред вратата й заставаха на стража двама от екипажа. Но въпреки, че погледите им не се откъсваха от нея, когато тя излизаше навън, никой не й заговори, нито се опита да установи контакт с нея.

Веднъж, докато гледаше в дълбоките сини води, тя се беше зачудила дали да не се хвърли в тях. Но в някаква част от душата й все още се таеше надежда. Баща й щеше да я спаси. Още не беше се превърнала в метреса на султана. Докато стигнеше в Стамбул, той щеше вече да е научил за отвличането й и при пристигането на кораба на пристанището щеше да я чака легация на венецианския посланик, готова с предложение за откуп.

Изгреви и залези върху безкрайния син океан.

Една сутрин тя излезе на палубата и видя в далечината планините на Анадола, издигащи се пурпурни на хоризонта, забулени в лека мъгла. Няколко часа по-късно пуснаха котва в Смирна и Джулия почувства тръпка на облекчение, примесено с ужас. Най-сетне. Чакането почти беше свършило.

Няколко дни по-късно, по залез-слънце, те подминаха Троя и през тесния пролив на Дарданелите преминаха в млечносините води на Мраморно море. Краят на пътуването им беше близо.

Морето беше гладко, блестящо и сиво като острието на меч. Стамбул се очертаваше в утрото като призрак, изникнал от мъглата; острите върхове на минаретата на Айя София, подобно на пръсти, сочеха към небето. Слънцето се отразяваше в златните куполи на джамиите, пръснати по седемте хълма на града и разпръскваше мъглата, паднала ниско в основата на пристанищните стени. Водите бяха изпъстрени с гръцки карамусали и бързи каици. Джулия дори зърна златния венециански лъв на флага на една от галерите, едва на стотина метра от нея, и изпита почти физическа болка. Толкова близо!

Завиха и се озоваха в извития ръкав на Златния рог. Там обаче не я очакваше никой от Ла Серенисима и пръстите на Джулия силно стиснаха перилото. Тя затвори очи, осъзнавайки, че всичко, което й беше познато, оставаше завинаги зад гърба й.

Маниса

Гюлбехар наблюдаваше от прозорците на двореца приближаващите ездачи. Железните подкови на конете кънтяха по гладките камъни на римския път и ехото им отекваше из долината. Звукът й напомняше за камбанките, които звъняха на всеки кръгъл час в галериите на Ески сарай в Стамбул. Свят, различен от този тук, помисли си тя. Прашните стълбища и стаите, в които винаги ставаше течение, не й липсваха; липсваше й близостта на султана. Когато беше негова кадъна, се наслаждаваше на топлината му. Сега, въпреки всичката свобода, която бе получила при новия си начин на живот, леглото й беше самотно и студено.

Имаше само Мустафа.

Късното следобедно слънце бе потънало зад хълмовете и нивите с овес и пшеница бяха обагрени в червеникавокафяво. Бризът донасяше тънък аромат на обгоряло дърво. Ездачите приближиха още повече. Сега ги виждаше съвсем ясно. Един яздеше пред останалите, а гласът му се чуваше дори от такова голямо разстояние. Беше тъмнокос, с едва набола брада и носеше малко възширока за ръста си роба и тюрбан. Един елен, прободен със стрела във врата, лежеше преметнат през седлото му.