Колин Фалконър - Харем

Джулия почувства как цялото й тяло се затресе.

После един от турците — тя предположи, че им е капитан, — я стисна за ръката и я бутна пред себе си, за да я преведе през тълпата.

Джулия не беше загубила надежда. Срам, обида, гняв, страх, презрение се бореха в ума й. В края на краищата баща й и съпругът й бяха благородници, и двамата — уважавани членове на Съвета на десетте. Венеция беше в мир с Османската империя, съпругът й търгуваше с турците, дори беше посрещал представители на Сюлеймановия двор на масата си. Най-лошото, което би могло да й се случи, казваше си тя, бе да поискат откуп за нея. Кошмарът не можеше да продължи още дълго.

Тя вдигна очи към тълпата и гневно прехапа устни. Езичници! Езичници!

Капитанът продължаваше да я бута напред. Тълпата ги последва през Казбах, по тесните улици, задръстени с мръсотия. Когато наближиха, от купищата боклуци наизскачаха плъхове и затопуркаха пред краката им. Вървяха през лабиринт от улички, а мъжете пред нея приличаха на стадо. Джулия не смееше да вдигне очи, срамуваше се от гледката на голите, тромаво пристъпящи, мъже. Всички до един — венецианци, които сега не изглеждаха по-добре от… от собствените си роби гребци…

Дворецът на бея се появи пред тях. Натикаха ги през голямата порта покрай определеното за чернокожи роби място, където керваните от Сахара докарваха нубийци, суданци, гвинейци. Черните мъже, жени и деца бяха вкарани заедно в клетките; някои от жените държаха кърмачета на гърдите си, а мъжете бяха напълно голи…

Corpo di Dio!

Въведоха ги в един огромен двор, насипан с бял пясък, обграден от четирите страни с арки и колонади. От стотиците потящи се тела се носеше отвратителна смрад; чуваше се оглушителна глъч на различни езици. Джулия се поколеба, беше като зашеметена от цялата тази врява и суматоха. Капитанът я наруга и грубо я бутна пред себе си.

В един миг тя осъзна, че другите бяха изчезнали и внезапно се почувства изоставена. Макар да бяха отчаяни и безпомощни, те все пак бяха последната й връзка със света, който познаваше.

Влязоха в някакъв друг двор и гълчавата поутихна. Джулия вдигна поглед.

Върху купчина възглавници седеше дебел мургав мъж. Зад гърба му стоеше негърче и му вееше с ветрило от щраусови пера. Белият кафтан на бея беше обримчен със златна сърма, а върху тюрбана му от бял муселин блестеше огромен тюркоаз. Капитанът бързо заговори на мъжа. Джулия чу многократно да се повтаря една и съща дума: гяур.

Дебелакът я гледаше втренчено, върху устните му играеше лека усмивка. Вдигна ръка, за да даде знак, че се кани да става. Негърчето пусна ветрилото и се втурна да помогне на господаря си.

— Как се казваш? — обърна се той към Джулия.

— Говорите италиански? — учуди се тя.

Мъжът отново се усмихна.

— Разбира се. За какъв ме вземаш? За варварин? — Той приближи до нея. — Говориш ли турски?

— Не, разбира се.

Той отново се усмихна и повдигна мантилята й. Джулия замръзна. Никой венециански джентълмен не би се осмелил да повдигне воала на жена. Само съпругът й имаше право на това. Но тя не смееше да отблъсне ръката му. Беше го сторила с турския капитан в деня, в който я бяха пленили, и той силно я беше зашлевил заради дързостта й. Още усещаше парещия удар върху страната си.

Дебелият мъж погледна към капитана.

— Прав е. Красива си. Как се казваш?

— Джулия Гонзага. Баща ми и съпругът ми са членове на Съвета на десетте. Ще ви възнаградят богато, ако ме върнете.

Дебелият отново се усмихна.

— Моят султан ще ми плати повече — рече той. — Позволете ми да ви се представя. Името ми е Мехмед Али-Осман. Аз съм бей на Алжир и служа на султан Сюлейман, Цар на царете, Господар на господарите. Аз съм негов доживотен слуга. Ти — също.

— Не съм ничия слугиня.

— Прекалено си горда. Гордостта и красотата често вървят ръка за ръка, но няма значение.

Той я заобиколи и Джулия почувства как погледът му подробно я оглежда. Изтърпя това ново унижение, забила очи в белия пясък. Когато се озова лице в лице с нея, той протегна едната си пухкава ръка към нея и леко стисна гърдата й, сякаш преценяваше зрял плод. Джулия изпищя и отстъпи назад разтреперана.

Капитанът изръмжа предупредително, но беят поклати глава и избухна в смях.

— Целомъдрието вече няма да ти трябва особено, белисима!

Той се обърна към капитана и в продължение около пет минути пред нея се вихри разгорещен спор. Джулия не разбираше нито дума, но изражението по лицето на пирата и тонът на гласа му я караха да се надява, че всеки момент ще извади меча си и ще прикове бея към стената. Никого не беше мразила така, както мразеше този дебел дребосък, осмелил се да говори за целомъдрието й.