Колин Фалконър - Харем

— Копелето на зет ми!

Дуенята гледаше надолу и изчакваше реда си, за да заговори отново.

— Смятате, че по този начин са се предавали бележките?

— Тя и Лучия често си ходят на гости.

Гонзага дълго мълча. Накрая просъска.

— Поздравявам ви за разкритието. Ще получите възнаграждение за това, синьора Кавалканти. Сега ме оставете.

Вратата се затвори. Гонзага удари с юмрук по стената. Какво щеше да прави? Ако отнесеше въпроса до съда, щеше да се превърне в посмешище за цяла Венеция. Дъщеря му и един тъмнокож! Щяха да го накарат да освободи поста си в Съвета на десетте.

Можеше да се обърне към бащата на Лудовичи, но и това криеше опасности. Съпругата му беше мъртва от много време, а сега старият Гамбето правеше всевъзможни маневри, за да бъде провъзгласен за следващ дож, съперничещ на самия Гонзага — като нищо би посрещнал с радост подобна възможност за раздухване на скандал.

Не, трябваше да реши проблема тихо и търпеливо. Лудовичи щеше да си получи заслуженото по-късно. Сега трябваше да се заеме с Аббас.

Какво беше казала синьора Кавалканти? „Тя и Лучия често си ходят на гости.“ Усмихна се. Ето къде беше отговорът! Лучия беше свръзката. Ако водата можеше да тече в едната посока, тя можеше да се обърне и в другата.

Но този път щеше да използва хода й за своя собствена полза.

Когато Лучия пристигна, дуенята й беше отпратена и вместо да я поканят във всекидневната, която гледаше към Канале Гранде, синьора Кавалканти я въведе в кабинета на сенатора. Момичето се стъписа, когато разбра, че самият синьор Гонзага я очаква там.

Той се надигна да я посрещне. Диплите на черната му роба се развяха като криле на лешояд.

— А, Лучия. Колко ми е приятно да те видя отново.

— Ваше превъзходителство — рече Лучия, обзета от внезапно безпокойство. Прегъна коляно и целуна крайчеца на ръкава му.

— Ела и поседни до мен.

Той погледна към синьора Кавалканти и й направи знак да се оттегли. Вратата се затвори зад нея. Гонзага седна и мълчаливо заоглежда гостенката си. На лицето му беше замръзнало някакво подобие на усмивка. Мълчанието започна да натежава.

Лучия усети, че в гърдите й се надига паника. Сигурно беше разбрал. Защо иначе щеше да я вика да разговарят насаме? Какво ли му беше казала Джулия? Ако сенаторът я хванеше в лъжа, щеше да стане лошо и за нея. Ами ако кажеше на баща й?

— Вярвам, че имаш да ми казваш нещо — каза той накрая.

— Аз… не съм направила нищо нередно — заекна тя.

— Няма нищо. Джулия всичко ми разказа.

— И не сте ядосан?

— На нея — да. На теб… да, също съм ти ядосан, скъпа моя. — Погледът му на екзекутор се спря върху нея и — без да престава да се усмихва — Гонзага продължи: — Но за теб поне мога да намеря някакво извинение. В края на краищата си била само посредник.

— Не знаех какво пише в писмото. Брат ми ме помоли да го предам на Джулия. Това е всичко.

— Значи мислиш, че това те извинява? — меко попита той. — Понеже не си знаела какво пише в писмото?

Лучия го загледа втренчено. Какво целеше той с това?

— Да, ваше превъзходителство.

Гонзага широко се усмихна, но на Лучия не й беше до смях.

— Искам от теб още веднъж да изпълниш тази роля.

— Ваше превъзходителство?

— Кажи ми, някога доставяла ли си писма, писани от Джулия?

— Не, ваше превъзходителство.

Гонзага се усмихна.

— Много добре. Защото именно това ще направиш сега.

Той отключи чекмеджето на бюрото си и извади плик, запечатан с тежък восъчен печат. Подаде го на Лучия.

— Това е за Аббас.

Лучия продължаваше да го гледа недоумяващо.

— От кого е, ваше превъзходителство?

— От Джулия, разбира се.

Нова усмивка. Лъжеше.

— Вземи го.

Лучия се поколеба.

— Ваше превъзходителство…

Гонзага се приведе. Усмивката му ненадейно угасна.

— Разбери ме добре, дете. Ще дадеш на брат си това писмо, а той ще го предаде на Аббас. На никого няма да казваш — на никого за този наш разговор. Capisci? Разбра ли? Ако ме издъниш, ще осведомя баща ти за ролята, която ти и брат ти сте играли в този срамен епизод. Нещо повече, ще се погрижа върху главите ви да се стовари такова зло, че никой от двама ви да не посмее повече да си покаже носа в Ла Серенисима! Напълно ли съм ясен?

Лучия кимна и взе плика в разтрепераните си пръста. Имаше чувството, че ще припадне. Нямаше нужда Гонзага да повтаря заплахата си. Като член на Съвета на десетте бе по-могъщ дори от самия дож.

— Сега мога ли вече да се видя с Джулия, ваше превъзходителство?