Колин Фалконър - Харем

„Дево Марийо, прости ми, но ми харесва!“, помоли се наум тя.

Никога не бе възнамерявала да го срещне отново. Но всеки следобед от първата им среща насам гондолата неизменно се появяваше пред стъпалата на двореца и изкушението беше твърде силно. Тя просто искаше още веднъж да види онзи особен израз в очите му, щеше й се да изпита отново дори тръпката на страха. Просто искаше да се чувства жива.

След втория път вече й беше по-лесно. Колко пъти вече се бяха срещали така? Шест или повече? Това беше нейната едничка скъпоценна тайна. За пръв път през живота си имаше някаква власт. Баща й и синьора Кавалканти вече не я контролираха напълно.

Суетност, страх, власт. Може би точно тези неща придаваха смисъл на живота.

„Дево Марийо, прости ми.“

— Джулия — прошепна Аббас.

— Само за няколко минути — каза му тя. Казваше тези думи всеки път, като някакъв ритуал, като пул, който подхвърляше в играта на комар със съдбата. Кой би могъл да я заклейми само заради няколко минути?

Той протегна ръка с обърната нагоре длан към нея. Последните два пъти му беше позволила да я докосне. Това бе техният сигнал. Тя му подаде ръката си и му позволи да я задържи в своята. Той я обгърна в дланта си, сякаш беше дребна ранена птичка.

— Обичам те, Джулия.

— Невъзможно е… трябва да престанем.

— Сега вече не мога да спра. Дори да ме захвърлят сред всичките огньове на ада, пак ще съм по-добре, отколкото сега.

— Престани — промълви тя, но й се щеше той да продължи. Питаше се дали би могла да живее повече без това; страстта на Аббас, начинът, по който я караше да се чувства — сякаш беше най-важната и най-красивата жена на света. Как би могла да се върне към прозореца и да продължи да наблюдава света през него?

— Ще престана само когато ме закопаят в земята.

— Аббас, ще се омъжвам…

— Ела с мен. Мога да уредя да се качим на някой кораб.

Джулия го изгледа, едновременно ужасена и очарована.

— Можем да отидем в Испания. Там ще сме в безопасност, далеч от баща ти. Моят баща ще ни даде пари…

— Не…

Той така силно стисна ръката й, че чак я заболя.

— Какво друго ни остава?

— Върни ме обратно.

— Какво друго остана и за двама ни?

Прав беше. Беше й лесно да си представя, че играта ще продължава до безкрай. Но през есента щяха да я затворят в друг дворец, пред друг прозорец. Със старец, мрачен и посивял като баща й. Тази мисъл я караше да потръпва. Но да избяга, да напусне Венеция… Нейният хладен, тъмен свят беше колкото убежище, толкова и затвор. Аббас сякаш я беше поканил да скочи в пропаст заедно с него. Умът й трескаво работеше, мислите се блъскаха една в друга и тя знаеше, че повече не можеше да си вярва.

— Върни ме.

— Моля те, Джулия. От мига, в който те видях в църквата, разбрах, че съм свързан с теб. Ще направя всичко, всичко. По-скоро ще умра, отколкото да се откажа от теб.

Той наистина го мислеше. За първи път Джулия си даде сметка, че това не е игра. Аббас не падаше по-долу от баща й — вярваше в онова, което казваше. Нямаше да се спре пред нищо. Беше ужасена, но и въодушевена.

— Моля те, върни ме обратно. — Вече го умоляваше.

— Кажи ми, че ще дойдеш с мен.

— Не мога.

— Трябва. — Наведе се към нея. Всеки момент щеше да я целуне, помисли си Джулия и затрепери. Искаше й се да му изкрещи, че не бива да го прави. Че Бог ще ги накаже за този грях! Че нещата отиват прекалено далеч! Но вместо това затвори очи и остана неподвижна, вдишвайки интригуващия аромат на друго тяло близо до нейното. Устните му нежно я погалиха, после Аббас се отдръпна.

— Ела с мен — повтори. Тя отвори очи. Той я гледаше с онзи свой кехлибарен, загадъчен, настойчив поглед. Сякаш отговорът й беше изписан върху лицето й. Ами ако вече никой никога не я погледнеше по този начин? Подобна перспектива й се стори непоносима.

— Трябва да се върна обратно.

Когато стигнаха до двореца, тя изкачи стълбите в транс. Не забеляза ухиленото лице на гондолиера, не чу скърцането на вратата. Бягството й се стори повече ужасяващо, отколкото спасително.

— Значи ме предаде!

„Марийо, майко Божия!“ Тя вдигна поглед. Когато очите й привикнаха с мрака, забеляза две пламтящи очи, впити в нея.

— Синьора Кавалканти!

Страхът й почти веднага отстъпи място на неочакван прилив на гняв. Това не беше убежище. Тук тя беше затворничка. Със същия успех биха могли да я приковат и към стената.

Когато приближи до стълбите, забеляза, че в очите на дуенята грееше триумф.

— Какво правеше?