Колин Фалконър - Харем

— Ще разбера — отвърна.

— Надявам се, синьора Кавалканти. Всъщност, разчитам на това.

Гонзага се усмихна. На дуенята не и харесваше, когато негово превъзходителство се усмихваше по този начин. Не вещаеше нищо добро.

Аббас последва пешком каретата, тръгнала от двореца.

Загуби я из тесните улички, но после отново я зърна в блъсканицата на пазара край Кампо Санта Мария Нуова. Разблъска настрана търговците на плодове и амбулантните търговци.

Църквата „Санта Мария деи Мираколи“ се извисяваше над площада. Беше една от най-красивите църкви в града, фасадата й бе изработена от наситеножълт, сив и бял античен мрамор. Каретата спря до стъпалата пред входа, в сянката на огромния купол.

Аббас застана от другата страна на площада и проследи с поглед двете фигури, които излязоха от каретата — едната, ниска и набита, другата, висока, слаба и грациозна. Може би за един случаен наблюдател жените във Венеция изглеждаха еднакви, помисли си той, всичките бяха облечени в черно с техните широки поли, бухнали ръкави и тъмни воали, спуснати пред лицата, но ако човек познаваше нея, би могъл да я различи сред хилядите други жени дори само по начина, по който се движеше.

Джулия!

— Това е лудост! — прошепна Лудовичи в ухото му.

— Никога ли не си се влюбвал, Лудовичи?

— Това не е любов, а самоубийство! Ела на себе си, Аббас! — Лудовичи сложи ръка на рамото му и се опита да го издърпа.

— Не мога да живея без нея.

— Дишаш, ядеш, пиеш. Това е всичко, което ти е необходимо, за да живееш! Можеш да вършиш всичко това и без жена, нали така?

— Това не е живот, Лудовичи! Няма живот без страст!

— Вече знаят всичко! Видя дуенята на кея! Ако Джулия спомене името ти пред Гонзага, свършен си!

— Тя няма да му каже.

Аббас пое към църквата. Лудовичи хукна след него.

— Какви ги вършиш?

— Трябва да я видя. Няма да ме забележат!

Лудовичи примирено сви рамене. Какъв смисъл имаше да отива? Приятелят му нямаше да се вслуша в съветите му. Най-безобидното, което можеше да се случи, бе Гонзага да докара Махмуд до фалит и да изгони него и сина му от Републиката — стига да не свършеха в затвора преди това.

Загледа се в Аббас, който тичешком изкачваше стъпалата на църквата, сляп за всичко друго, освен за собствените си страсти. Като дете, помисли си Лудовичи. Твърдоглаво, упорито дете.

Църквата беше празна. Свети Франциск сякаш с хладна подигравка сочеше с мраморния си пръст към Аббас. Фризът с голите херувимчета, танцуващи и подскачащи над главната арка, сякаш му се присмиваше. Аббас се спря и озадачено се огледа наоколо.

Те тихо го подминаха. Докато се усети какво става, те вече бяха стигнали до изхода и той успя да ги зърне само за миг. Разбра, че дуенята беше очаквала идването му. Лудовичи беше прав: Аббас се бе оказал истински глупак. Беше попаднал в капан.

— Джулия!

Тя се извърна, препъна се. Старата вещица, която я придружаваше, я задърпа след себе си. Девойката отметна за момент черния си воал и той видя страданието върху лицето й. Corpo di Dio!

Затича се след тях, после спря. Какво можеше да стори?

Застана на площадката пред стълбите. Лудовичи гледаше към него, а върху лицето му се четеше яд и съжаление. Една карета изтрополи надолу по Виа деле Ботеге, подковите на конете иззвъняха по калдъръма.

— Аббас Махсуф? Синът на мура?

Синьора Кавалканти закима, наслаждавайки се на собствената си хитрост. Толкова лесно беше подмамила младежа! Беше сигурна, че Гонзага ще я възнагради щедро за изобретателността.

Сенаторът се изправи и дъбовият стол с трясък падна на мраморните плочи зад него.

— Мур?

— Видях го със собствените си очи! Извика я по име, когато излязохме от църквата „Санта Мария деи Мираколи“!

Едната вежда на Гонзага се изви като въпросителен знак.

— А вие откъде бяхте сигурна, че той ще е там?

Синьора Кавалканти трепна.

— Спомних си, че един път беше там.

— „Един път“? Не сте ми споменала нищо за това!

— Стори ми се незначително.

— Разбирам — тежко произнесе Гонзага. — Незначително! И как е могло да се случи това незначително нещо?

— С него имаше още един младеж.

— Кой?

— Лудовичи Гамбето.

Той втренчено я изгледа, беше отвратен.

— Смятате, че е мърсувала и с двамата?

Синьора Кавалканти яростно затръска глава. Опазил Бог!

— Не, той просто гледаше. Видях лицето му, когато напускахме пиацата. Вярвам, че мурът му е приятел.

Гонзага приближи до прозореца, обърна й гръб и се загледа в Канале Гранде. Тя не виждаше изражението на лицето му.