Колин Фалконър - Харем

Беше минала почти седмица, а Сюлейман не бе пожелал да я види отново. Моментът отминаваше. Една жена не можеше да остане икбал завинаги. Ако не забременееше и султанът продължаваше да страни от нея, щяха да я върнат в шивачницата, подложена на оскърбленията и ударите на киайята.

Никога нямаше да допусне това да се случи. Никога.

Откакто за първи път беше говорил с Хурем преди седмица, Капи ага беше умирал и оживявал поне хиляда пъти. Всеки миг бе изпълнен с адска мъка, с очакване да го повикат при султана, което щеше да е предизвестие за дългото и бавно отмъщение на Сюлейман. Нямаше и секунда, в която да не изпитваше тъпата болка на разкаянието, нямаше нощ, в която да успяваше да открие успокоение в съня, не минаваше ден, в който да не се чудеше дали няма начин за бягство. Но къде можеше да се скрие в една империя, простираща се на три континента, та ноктите на султана да не го докопат?

Беше топла, уханна вечер, откъм разлистените клони на чинарите се носеше песента на славей. Беше измамно успокояваща, тъй като тук нямаше сигурност и топлина. Всеки камък в този проклет дворец криеше опасност.

Превъртя ключа в ключалката на старата желязна врата и леко я открехна. Промъкна се в градината.

Тя беше там.

— Направих каквото поиска — каза й той.

Хурем бе коленичила върху тревата до мраморния фонтан, на дървената табуретка пред нея проблясваше разтворен златистозелен екземпляр от Корана. На главата си носеше шапчица от зелен сатен. Беше облечена в риза от изумрудена на цвят дамаска и бели копринени шалвари — толкова прозрачни, че под тях ясно се виждаше цветът и формата на плътта й.

Капи ага би я определил като съблазнителна, ако не се страхуваше толкова много от нея.

Хурем вдигна поглед към него, върху устните й играеше подобие на усмивка. Любопитно го огледа с пронизващите си зелени очи, после отново насочи вниманието си към Корана.

Не изглежда зле, рече си наум тя. Очите му бяха тъпи и диви като на животно, но какво друго би могло да се очаква. Обличаха го добре: дълга роба от зелено кадифе, жълти пантофи, бял тюрбан като захарен памук. Ефектът не беше съвсем неприятен.

— Казах, че направих онова, което поиска от мен — повтори той.

— Знам.

— И сега трябва да изпълниш своята част от уговорката.

Тя отгърна една страница на Корана. Капи ага се опита да потисне гнева, надигащ се в него. Помисли си: колко приятно ще му бъде да й отсече главата. Да свърши с тази малка мръсница още сега. Да гледа как кръвта й изтича върху словата на Мохамед и по сивата каменна стена. Само ако можеше с това да реши проблема!

— Кога се връща султанът в Ески сарай?

— Нашата уговорка…

— Кога?

— Утре отива в Адрианопол за ловния сезон. Няма да се върне, преди листата да паднат от дърветата.

Капи ага със задоволство забеляза как кръвта се отдръпва от лицето й. Е, явно вестта изтри усмивката й. Колко дълго си мислеше, че може да остане гьозде тази малка негодница?

— Сключихме сделка — рече той.

— Имам още едно условие.

Капи ага пристъпи напред със свити юмруци.

— Направих онова, което поиска — изсъска той. — Не можеш да искаш повече от мен!

Хурем дори не го погледна.

— Докато пазя тайната ти, мога да правя каквото си поискам.

Той безпомощно я погледна. Импотентен. Да, пак се чувстваше импотентен. И всичко — заради тази малка вещица.

— Каза, че ще ми помогнеш.

Хурем хлопна книгата, звукът прокънтя глухо в тишината на малкия двор. За негова изненада тя взе дланта му в своята и прокара нокът по дължината на ръката му.

— Ще ти помогна. След тази вечер проблемът ти ще престане да съществува. Няма вече да живееш в страх.

Внезапно устата му пресъхна. Хурем се приближи по-плътно до него. Усещаше топлината на тялото й и мекотата на бедрата й, притиснати към слабините му. Почувства дъха й върху страната си.

— Какво искаш? — попита я, но гласът му сякаш бе чужд.

— Искам малко от твоето семе — прошепна тя.

Мейлиса бродираше кафтан с цвят на злато за младия шахзаде Мустафа. Беше седнала с ръкоделието си до прозореца, за да съзерцава гасненето на деня. Чу как някой влезе в стаята и цялото й тяло се стегна. Киайята!

— Уплаших ли те? — попита Муоми.

— О, ти си била. — Муоми я загледа втренчено. Мейлиса се притесни. Хипнотичните, леко притворени очи на гедичлииката я караха да се чувства неловко. — Какво искаш?

— Имам онова, което ти трябва.

Муоми протегна ръка и остави на пейката малка синьо-бяла стъкленица, запушена с коркова тапа. Мейлиса вдигна стъкленицата, махна тапата и подуши.