Колин Фалконър - Харем

— За какво му е да го прави?

— И аз това се питам.

Не виждаше лицето му в тъмната карета. Имаше мистериозното чувство, че разговаря с чифт очи.

— И как си отговори?

— Нищо. Както нямам отговор и на въпроса защо напоследък изглежда толкова блед. Прилича на смъртник. — Замълча. — Или може би просто е болен?

— Може би.

— Не ме разбирай погрешно. Ако Капи ага изпадне в немилост, няма да плача. Запомни това.

— Ще го запомня — кимна Хурем.

Скоро след това каретата спря и някой отвори вратата. Докато слизаше, Хурем бързо се огледа наоколо. Значи това бил Топкапъ сарай! Високата кула на Дивана се извисяваше в мрака, а пръснатите из градините фенери блестяха измежду клоните на чинарите.

Двама пазачи с тежки шлемове я преведоха през голяма, обкована с гвоздеи, врата в сърцето на двореца. Кислар агаси се клатушкаше запъхтян след нея. Хурем се удиви колко просторен изглежда сараят след сивите мрачни килии на Стария дворец. Стените бяха каменни, а не дървени, имаше множество вътрешни дворове и до слуха й долиташе шепотът на дърветата.

Накрая стигнаха до две големи дървени порти, инкрустирани със седеф и черупки от костенурки, които водеха към частните покои на султана. Двама солака, лични телохранители на султана, стояха на стража от двете страни на вратите с извадени ятагани в ръка.

Хурем си пое дъх. Това беше моментът, за който си беше мечтала и на който залагаше толкова много. Е, каза си тя, няма нужда от излишни нерви. Нямаше защо да го развлича. Просто трябваше да приеме семето му с благодарност и да го остави да разцъфти.

Кислар агаси отвори вратите и я въведе вътре.

Хурем с благоговение огледа спалнята.

Стените бяха декорирани с фаянсови плочки от Изник с богати орнаменти, оцветени в турскосиньо, оранжево и зелено. Таванът представляваше огромен купол, от който на златни вериги висяха украсени с тюркоази и рубини кандила. Една стена бе заета от огромно огнище. В нишите горяха газени лампи.

Леглото беше разположено нависоко в единия край на стаята, а над него висеше балдахин от златен и зелен брокат от Бурса, поддържан от гравирани сребърни колони. Завивките и възглавниците бяха изработени от пурпурно кадифе и обточени с перли. Свещи горяха в четирите ъгъла на спалнята.

Самият Сюлейман седеше на диван от блестящо златно кадифе. Беше облечен в роба от ябълковозелен брокат, а на главата си имаше тюрбан от снежнобяла коприна, украсен с изумрудена щипка, която придържаше сноп пера от чапла. Едната му ръка бе отпусната върху облегалката на дивана. Изглеждаше някак отегчен.

Хурем чу как вратата тихо се затваря зад гърба й. Кислар агаси се беше измъкнал от стаята. Сега тя и султанът бяха сами.

Той дълго я гледа, без да продума. Сякаш чуваше мислите му: „Какво са сторили с теб?“

Опита се да заглуши отчаяния вопъл, напиращ в гърлото й. Трябваше да се довери на собствената си преценка. Вместо това беше позволила на киайята да я унижи за пореден път.

Бързо развърза брокатената роба и я остави да се плъзне на пода, после разкопча диамантените копчета на кафтана и го изхлузи над главата си. Смъкна диамантеното колие и го захвърли върху робата заедно с обеците. Накрая свали перлените нанизи и разтърси косата си.

Когато свърши, бе останала само по риза и шалвари. Посочи към големия куп в краката си и каза:

— Началничката на гардероба лично избра дрехите ми. Разбира се, напоследък е започнала прогресивно да ослепява.

Той не помръдна. Защо не стореше нещо, не кажеше нещо? Изведнъж разбра. Той беше не по-малко объркан от нея!

Трябваше да го изтръгне от вцепенеността му. Знаеше само един начин, по който можеше да го стори. Падна на колене и покри с длани лицето си. Заплака тихичко.

— Какво не е наред?

— Господарю на живота ми, защо избра точно мен? В харема има толкова много красиви момичета. Не съм достатъчно добра за теб. Не знам нищо нито за любовта, нито за мъжете.

Чу го да се надига от дивана и да приближава към нея. Едва овладя импулса си да надникне измежду пръстите си, за да види изражението му. Ръката му докосна рамото й.

— Моля те. Стани.

— Толкова ме е срам! Мислиш, че съм грозна!

— Мисля, че си… приятна. Просто когато влезе… права си, киайята трябва наистина да е ослепяла!

Тя пипнешком намери ръката му и му позволи да й помогне да се изправи. Погледна го в очите, опита се да прочете мислите му.

— Никога не съм го искала — прошепна. — Уплашена съм.

Това поне до известна степен беше вярно; наистина я беше страх.