Колин Фалконър - Харем

Той изглеждаше изненадан от отговора й. За момент двамата се загледаха втренчено. Внезапно Хурем си спомни, че първото нещо, което би трябвало да направи в тази ситуация, бе да се поклони до земята в знак на почит. Тя остави коприната и се надигна на колене. Допря чело до топлите камъни, осъзнавайки, че по всяка вероятност поклонът й идва много късно. Трябваше да помоли за прошка, че бе нарушила тишината. Е, каза си тя, сега вече нямаше смисъл да го прави. Той я беше заприказвал, а тя му бе отвърнала.

Изведнъж забеляза кислар агаси, черният стар главен евнух, застанал зад Сюлейман с мокро от пот лице, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Знаеш ли кой съм? — попита я Сюлейман.

— Да, господарю. Макар да го осъзнах с известно закъснение.

Тя го погледна косо и забеляза как белите му зъби блеснаха.

Май се усмихваше.

— Какво пееше?

— Една песен, която съм научила от майка си, господарю. Любовна песен. За един младеж, който паднал и бил затиснат от коня си.

— И младежът пеел на коня?

Мили Боже, той се шегуваше с нея!

— Не. Осмелявам се да мисля, че конят сигурно е бил загубил доста от хубостта си след случката.

Чу смеха му. Последва тишина и тя почувства погледа му върху себе си.

— Как се казваш?

— Наричат ме Хурем, господарю.

— Хурем? Онази, която се смее? Кой ти е дал това име?

— Мъжете, които ме докараха тук. Кръстиха ме така, защото не можеха да произнесат истинското ми име. Макар да подозирам, че едва ли бяха достатъчно интелигентни да произнесат и собствените си имена.

Той отново се засмя.

— Откъде си, Хурем?

Тя му хвърли бърз поглед. Беше настъпил моментът, за който тя толкова силно беше мечтала, а единственото, за което си мислеше, бе болката в коленете! Колко дълго смяташе да я държи така върху тези камъни?

— Татарка съм — отвърна му тя. — От Крим.

— Всички ли татари имат коси с такъв невероятен цвят?

— Не, господарю. Аз бях единствената от моето племе, наказана по този начин.

— Наказана? Аз ги намирам за доста красиви. — Тя почувства как султанът хваща кичур от косата й и прокарва пръсти през него, сякаш преценяваше здравината и качествата му. — Като лъскаво злато е. Нали, Али?

Кислар агаси измърмори съгласието си. Лъжец, помисли си Хурем.

— Изправи се, Хурем.

Тя се подчини. Направи опит да извърне очи, както я бяха учили, но любопитството й надделя. Значи това бе Господарят на живота, Владетелят на седемте свята? Май беше хубав, но не чак толкова. Лицето му беше леко брадясало и това подчертаваше властността на дългия му извит нос. Можеше да бъде лице на тиранин, но в този момент устните и сивите очи трептяха развеселени.

Той подробно я огледа — също като спахиите в деня, в който баща й им я беше продал. Изглежда онова, което видя, не му се стори неприятно, но въздишката, която се откъсна от гърдите му в края на огледа, я разтревожи.

— Какво бродираш? — попита султанът.

— Кърпа, господарю — отвърна тя. Той какво мислеше?

— Дай да я видя. — Хурем вдигна парчето коприна от земята и му го подаде. — Майсторска изработка. Много си сръчна. Може ли да я задържа?

— Не съм я довършила…

— Тогава гледай да я довършиш до довечера — прекъсна я той и сложи леко кърпата върху лявото й рамо. Хурем забеляза как очите на стария кислар агаси се разширяват от изненада.

Поставената от султана кърпичка на рамото на някое момиче означаваше, че това момиче е вече гьозде и че султанът иска да спи с него. Откакто Сюлейман бе седнал на престола, на никоя девойка от харема не бе оказвана подобна чест.

Сюлейман се извърна и си тръгна, без да каже нищо повече. Кислар агаси всеки момент щеше да избухне, после изведнъж се опомни и се спусна след султана, за да му бъде на разположение.

Хурем проследи двамата с поглед, твърде поразена, за да може да помръдне. Цялото й тяло трепереше от триумф и възторг.

Гьозде!

Сюлейман вървеше през галерията, едновременно ядосан и облекчен. Ядосан, задето за пореден път бе принуден от положението си да действа против своята воля, облекчен — защото бе постъпил бързо и решително. След лекцията, която му бе изнесла Хафизе, беше решил да избере първата одалиска, изпречила се пред погледа му, стига маниерите и външността й да не му се видеха отблъскващи. Тази… Хурем… беше привлекателна по особен начин… приличаше на фея и поне беше забавна. Обикновено момичетата от харема бяха непоносимо суетни и празни под своята красива и добре поддържана кожа. Тази поне можеше да се окаже различна.