Колин Фалконър - Харем

Хурем презираше слабостта на Мейлиса, но поне й се предоставяше възможност да се изправи срещу киайята. Тя стана и издърпа копринената калъфка изпод краката на старицата.

— Не е чак толкова лошо. Лесно мога да го поправя.

Киайята се извърна рязко.

— А, малката червена лисица! Не можеш да се сдържиш, когато видиш, че се е разхвърчала перушина, а, скъпа моя?

— Остави я на мира. Не й е добре.

— Тогава може би трябва да я изпратим в лазарета. А щом като бродираш толкова добре, можеш да свършиш и нейната работа!

Хурем хвърли калъфката в лицето й.

— Направи си я сама, дърта вещице!

Киайята я зашлеви по страната. Хурем отстъпи, после ръката й се стрелна напред като змия, събудена от сън. Разнесе се звук от плесница, после се възцари пълна тишина. Сякаш някой беше гръмнал в малката стаичка. Киайята залитна, удивена от случилото се.

По лицето й бавно плъзна триумфална усмивка.

— Заради това ще отидеш в затвора — прошепна тя. — Капи ага ще ги накара да ти смъкнат кожата от стъпалата с камшици. Сега е пролет. Ако имаш късмет, ще можеш да проходиш отново през зимата. Ще те науча аз как ще ми посягаш!

На прага се появиха двама черни пазачи. Старицата се ухили победоносно на Хурем. Но преди да е успяла да каже нещо, един от тях пристъпи напред и хвана момичето над лакътя.

— Идваш с мен — каза й той с високия си фалцет. — Вземи си и ръкоделието.

Хурем се поколеба, изненадана от онова, което беше сторила, както и от загадъчното появяване на стражите. Какво ставаше?

Киайята ги загледа втренчено.

— Къде я водите?

— Следваме заповедите на Капи ага — отвърна евнухът и поведе Хурем към вратата.

— Трябва да я хвърлите в затвора! — извика киайята, но в гласа й нямаше убеденост, само огромно учудване.

Хурем остави стражите да я водят. Думите „Капи ага“ й подействаха успокояващо. Нямаше да има никаква тъмница. Тя незабавно усети, че й предстоят най-съдбовните минути в живота.

Дворът беше павиран с овални камъни и заобиколен от мрачните високи стени на двореца. Насред него се извисяваше богато украсен мраморен фонтан. И на четирите високи стени имаше прозорци, които гледаха към двора, и на Хурем й се струваше, че отвсякъде я следят невидими очи.

Изведнъж разбра къде се намира. Това бе дворът на валиде-султан. Онова там бяха височайшите покои. Стражите бързо я въведоха в средата на двора и там я оставиха.

— Капи ага каза да чакаш тук — рече й единият.

— Защо? Какво става?

Но евнусите бяха изпълнили заповедта и бързо се отдалечиха. Извитите им като сърпове ятагани подрънкваха в ножниците. Хурем проследи с поглед стъпките им. Какво ставаше?

Тя дълго стоя и чака, но никой не се появяваше. Водата тихо ромолеше в мраморния фонтан. Може би, реши Хурем накрая, Капи ага й бе уредил среща със самата султанка Хафизе?

Но ако беше така, защо стражите я бяха оставили в двора? И защо бяха настояли да си вземе ръкоделието? Какво още й бяха казали? „Капи ага каза да чакаш тук и не забравяй да пееш.“

Капи ага й беше наредил да наруши свещената тишина на харема. Защо? Тя сви рамене и си намери едно хладно място в сянката на фонтана. Седна с кръстосани по турски крака, извади иглата си и се захвана с бродерията си. Сърцето й биеше лудо и за пръв път й беше трудно да запее. Насили се да затананика тихо една любовна песен, на която я беше научила майка й — песен за младеж, чийто кон паднал в снега и затиснал момчето под себе си. Докато младежът бавно умирал в заснежените степи, той разказвал на вятъра колко силно обичал една девойка и как никога не събрал кураж да й го каже. Молел вятъра да понесе думите му над степта, за да си спомни любимата му за него. Беше простичка сантиментална песничка, помисли си Хурем, но тя винаги бе харесвала мелодията. Не след дълго думите сами дойдоха на устните й.

Скоро така се увлече, че забрави за нервността си и дори не забеляза високата слаба фигура с бял тюрбан, докато сянката й не падна върху ръкоделието й.

— Първият закон на харема е тишината.

Тя стреснато вдигна очи, но слънцето грееше силно зад гърба на мъжа и тя се принуди да засенчи очи. Непознатият не говореше като евнух и лицето му не беше черно. Само един-единствен мъж можеше да се разхожда свободно тук.

Ядоса се, че я е заварил неподготвена.

— В такъв случай, може би ще трябва да отрежем езиците на славеите — чу се да казва. — А трябва да направим нещо и с пчелите. По това време на годината тяхното неспирно бръмчене може да докара всекиго до лудост.