Колин Фалконър - Харем

— Какво става? Да не ти е зле?

— Лека настинка…

— Може би трябва да посетиш лекаря?

— Ще направя така, както предлага ваше височество. — Мили боже, да можеше да приключи с това веднъж завинаги!

— Нещо те притеснява.

Той кимна. Нещо го притеснявало! Беше прекарал почти цялата сутрин, обмисляйки дали да не си пререже сам гърлото.

— Научих, че сред някои от момичетата цари смут.

Валидето смръщи вежди.

— О? И каква е причината за този… смут?

— Те… започват малко да… ревнуват.

— Момичетата от харема винаги ревнуват за нещо.

— Малко по-сериозно е от обикновено.

Валиде-султан впи поглед в него и Капи ага бе обладан от неприятното чувство, че тя се опитва да надникне зад очите му.

— Продължавай — каза накрая тя.

— Причината е в Гюлбехар. Разбира се, всички я обичат…

— С изключение на мен — сухо го прекъсна султанката. Разчитах на това, помисли си Капи ага, а на глас рече:

— Но някои от момичетата смятат, че не е редно султанът да пренебрегва останалите. Някои са станали почти неуправляеми.

— Това е твоя работа, както и на кислар агаси, разбира се. Да ги контролирате.

— Само да можех да им кажа нещо, с което да ги окуража.

Валидето се усмихна, почуквайки с покрития си с пръстени пръст.

— И какво би искал да им кажеш?

— Че може би един ден султанът ще се сети и за тях?

— Кой знае? — Усмивката на възрастната жена изчезна. Капи ага знаеше, че е докоснал оголен нерв. Ако имаше някой, който беше истински нещастен от привързаността на Сюлейман към Гюлбехар, то това беше майка му.

— Те всички, с нетърпение очакват възможността да служат на Господаря на живота.

— Разбира се! — Някога тя също беше робиня, преди Селим да хвърли кърпичката си върху рамото й. Беше отдавна, но още помнеше. — Има ли някоя сред тях, способна да съперничи на Гюлбехар?

— Всички се мислят за такива — отвърна Капи ага и криво се усмихна. Обикновено той си позволяваше да пуска дребни шегички по време на подобни аудиенции. Тази сутрин обаче му беше трудно да се отпусне.

Валиде-султан погледна през отворения прозорец към блестящите куполи на харема. Заигра се с пръстите на лявата си ръка, сякаш пресмяташе нещо наум.

— Ще говоря с Господаря на живота — рече тя. — Благодаря, че ми обърна внимание върху този въпрос.

Капи ага искаше да изкрещи: „Чакай, та аз още не съм свършил!“, но вместо това се поклони и запристъпя заднишком към вратата.

— Още нещо.

— Да, ваше височество?

— Имаш ли някое конкретно момиче предвид?

— Да, ваше височество. — Капи ага се усмихна.

— Как се казва?

— Хурем. Казва се Хурем.

В Корана се казва: „Достойнството се слага в нозете на майката.“ Според обичая и предписанията на Аллах, Сюлейман посещаваше първо майка си, когато идваше в Ески сарай. Той обичаше компанията на валиде-султан, така че този протокол не му тежеше особено.

Тази сутрин вееше южен вятър, носещ първия топъл полъх на пролетта. Хафизе султан седеше на един диван на терасата, тапициран в бродиран на цветя брокат, а слънцето се отразяваше в обсипаната й с перли и гранати коса. Сюлейман се усмихна; майка му обичаше тези дрънкулки повече от истинските скъпоценни камъни. Тази суетност събуждаше топли чувства у него.

— Майко. — Сюлейман целуна ръката й и после я допря до челото си. Седна до нея на дивана, задържайки дланта й в своите. Една прислужница се спусна да поднесе шербети и розова вода.

— Добре ли си?

— Напоследък тялото ми е особено чувствително към студа. На моята възраст хората с нетърпение очакват пролетта.

— Не си чак толкова стара.

— Баба съм — отвърна тя. — Или поне имам един внук. Предполагам, че това означава същото.

Сюлейман отметна глава назад и се засмя.

— Майко, намеците ти са толкова прозрачни!

— Натъжавам се, като гледам колко лекомислено се отнасяш към страховете на една стара жена.

— Изобщо не си стара, много си далеч от старостта.

Хафизе издърпа ръката си и взе една смокиня от купата пред нея.

— А какво става със завоевателя на Родос? — попита тя, а в гласа й прозвуча истинска гордост. — Къде те подтиква Диванът да удариш сега?

— Тази година няма да чуеш биене на военни барабани. Всичките ми генерали още ближат раните си от Родос. Ще мине известно време, преди да са готови да разтворят хищните си нокти отново.

— Ами ти?

Какъв смисъл имаше да се преструва пред нея, помисли си той.

— Повдига ми се при мисълта за нова кампания.