Александър Дюма - Тримата мускетари

— Монсеньор, заклевам ви се, че нито за миг не съм имал намерение да защищавам главата си от вас. Ще понеса наказанието, което вие, ваше високопреосвещенство, благоволите да ми наложите. Не държа особено много на живота, за да се боя от смъртта.

— Да, зная, вие сте смел, господине — каза почти ласкаво кардиналът. — Аз мога впрочем да ви кажа предварително, че вие ще бъдете съден, дори осъден.

— Друг на мое място можеше да ви отговори, ваше високопреосвещенство, че носи своето помилване в джоба си; аз ще се задоволя само с думите: заповядайте, монсеньор, готов съм.

— Вашето помилване ли? — запита изненадан Ришельо.

— Да, монсеньор — отвърна д’Артанян.

— Подписано от кого! От краля ли?

Кардиналът произнесе тези думи с особена отсенка на презрение.

— Не, от ваше високопреосвещенство.

— От мене ли? Луд ли сте, господине?

— Монсеньор, ще познаете навярно почерка си.

И д’Артанян подаде на кардинала ценното листче, което Атос беше изтръгнал от милейди и го беше дал на д’Артанян, за да му послужи за оправдание.

Негово високопреосвещенство взе листчето и прочете бавно, като натъртваше на всяка сричка.

„Приносителят на настоящото е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата.

Като прочете тези два реда, кардиналът се замисли дълбоко, но не върна бележката на д’Артанян.

„Размисля с каква смърт да ме накаже — каза си д’Артанян. — Ей богу, ще види той как умира благородник.“

Младият мускетар беше готов да посрещне геройски смъртта.

Ришельо продължаваше да мисли, като сгъваше и разгъваше листчето. Най-после той вдигна глава, устреми орловия си поглед в това честно, открито, умно лице, прочете по това лице, набраздено от сълзи, всички страдания, които д’Артанян бе преживял от един месец, помисли за трети или четвърти път какво бъдеще има това двадесет и една годишно момче и колко сила, смелост и ум можеше да извлече от него един добър повелител.

От друга страна, престъпленията, могъществото и адските способности на милейди го бяха плашили много пъти. Той сякаш изпитваше някаква скрита радост, че се е избавил завинаги от този опасен съучастник.

Той скъса бавно листчето, което д’Артанян му бе подал така великодушно.

„Загубен съм“ — помисли си д’Артанян.

И се поклони дълбоко на кардинала, сякаш казваше: „Господи, да бъде волята ти“.

Кардиналът се приближи до масата и без да сяда, написа няколко реда на един пергамент, две трети от който бяха вече попълнени, и сложи печата си.

„Това е присъдата ми — каза си д’Артанян. — Той ми спестява неприятностите в Бастилията и протаканията в съда. Това е все пак много любезно от негова страна.“

— Вземете, господине — рече кардиналът на момъка, — взех ви един открит лист и ви връщам друг. В този указ липсва името, вие сам ще го напишете.

Д’Артанян взе нерешително листа и хвърли поглед върху него.

Беше указ за производство в чин мускетарски поручик. Д’Артанян падна в нозете на кардинала.

— Монсеньор — заяви той, — животът ми ви принадлежи, разполагайте с него отсега нататък; но аз не заслужавам тази милост, която ми оказвате: имам трима приятели, които имат повече заслуги от мене и са по-достойни…

— Вие сте славен момък, д’Артанян — прекъсна го кардиналът, като го потупа приятелски по рамото, доволен, че е покорил тоя буен момък. — Правете, каквото искате с този указ. Само не забравяйте, името не е вписано, но аз го давам на вас.

— Никога няма да забравя — отвърна д’Артанян. — Ваше високопреосвещенство, можете да бъдете уверен в това.

Кардиналът се обърна и извика.

— Рошфор!

Кавалерът, който навярно се намираше зад вратата, влезе веднага.

— Рошфор — каза кардиналът, — пред вас е господин д’Артанян; аз го приемам в числото на своите приятели; така, целунете се и бъдете разумни, ако държите на главите си.

Рошфор и д’Артанян се целунаха с крайчеца на устните си; но кардиналът беше там и ги наблюдаваше с бдителното си око.

Излязоха заедно от стаята.

— Ще се видим пак, нали, господине?

— Когато пожелаете — рече д’Артанян.

— Ще имаме случай — отвърна Рошфор.

— Какво има? — запита Ришельо, като отвори вратата. Двамата мъже се усмихнаха, стиснаха си ръце и се поклониха на негово високопреосвещенство.

— Почнахме да губим търпение — обади се Атос.

— Ето ме, приятели! — отвърна д’Артанян. — Не само свободен, но и облагодетелствуван.