Александър Дюма - Тримата мускетари

И лорд Уинтър мина и застана до д’Артанян, като остави мястото свободно за друг обвинител.

Милейди отпусна чело в двете си ръце и се опита да събере мислите си, объркани от смъртно зашеметяване.

— Сега е мой ред — обади се Атос, треперейки, както лъв трепери, като гледа змия. — Сега е мой ред. Аз се ожених за тази жена, когато беше още съвсем млада, ожених се против волята на цялото ми семейство; дадох й богатството си, дадох й името си; и един ден открих, че тази жена е жигосана: тази жена има лилия на лявото си рамо.

— О! — извика милейди, като стана. — Заклевам ви да намерите съда, който е произнесъл тая подла присъда. Заклевам ви да намерите онзи, който я е изпълнил.

— Мълчете — обади се един глас. — На това аз ще отговоря! И мъжът с червената мантия също се приближи.

— Кой е този човек, кой е този човек? — извика милейди, задъхана от ужас, косите й се разпуснаха и се изправиха над мъртво бледото й лице, сякаш бяха живи.

Всички очи се извърнаха към този човек, защото никой освен Атос не го познаваше.

И Атос го гледаше също така учуден както другите, защото не знаеше как той можеше да бъде замесен в тази ужасна драма, която сега се разкриваше.

Като се приближи до милейди с бавна и тържествена походка, така че само масата го разделяше от нея, непознатият свали маската си.

Милейди гледа известно време с нарастващ ужас бледото, окръжено с черни бакенбарди и коси лице, по което се четеше само ледено равнодушие, после изведнъж стана и се прилепи о стената.

— О! Не, не — прошепна тя, — това е адско видение! Не е той! Помощ! Помощ! — извика тя с пресипнал глас, като се обърна към стената, сякаш можеше да си пробие през нея път с ръцете си.

— Но кой сте вие? — извикаха всички свидетели на тая сцена.

— Попитайте тая жена — отговори мъжът с червената мантия, — нали видяхте много добре, че тя ме позна.

— Лилският палач, лилският палач! — викаше милейди, обзета от безумен ужас, като впиваше ръце в стената, за да не падне.

Всички се отдръпнаха, а мъжът с червената мантия остана сам, изправен сред стаята.

— О! Милост! Милост! Простете! — викаше клетницата, като падна на колене.

Непознатият почака да настане тишина.

— Нали ви казах, че ме позна — започна той. — Да, аз съм палачът на град Лил, а чуйте и моята история.

Всички погледи бяха устремени в тоя човек, думите му се очакваха с тревожно нетърпение.

— Тази млада жена беше някога девойка, също така хубава, както е хубава и днес. Тя беше монахиня в Бенедиктинския манастир в Тамплемар. Млад свещеник с чисто и вярващо сърце служеше в черквата на този манастир; тя се зае да го прелъсти и успя, тя и светец би прелъстила.

Обетите и на двамата бяха свети, ненарушими. Тяхната връзка не можеше да продължава дълго, без да погуби и двамата. Тя го убеди да напуснат тоя край; но за да напуснат тоя край, за да избягат заедно и да отидат в друга област на Франция, където биха могли да живеят спокойно, тъй като никой нямаше да ги познава, трябваха пари, а и двамата нямаха. Свещеникът открадна светите съдове и ги продаде; но когато се готвеха да бягат заедно, арестуваха и двамата.

Осем дни след това тя прелъсти сина на тъмничаря и избяга. Младият свещеник бе осъден на десет години в окови и на жигосване. Бях палач на града Лил, както каза тази жена. Бях принуден да жигосам престъпника, а престъпникът, господа, беше мой брат!

Тогава се заклех, че тази жена, която го беше погубила, която беше повече от негова съучастница, понеже го беше подтикнала към престъпление, ще сподели поне наказанието. Подозирах къде се укриваше тя, проследих я, открих я, вързах я и й сложих същия жиг, който бях сложил на своя брат.

На другия ден след завръщането ми в Лил брат ми също успял да избяга, обвиниха ме, че съм му съучастник, и ме осъдиха да лежа в затвора на негово място, докато той се предаде. Бедният ми брат не е знаел за тази присъда. Той се събрал пак с тази жена. Избягали заедно в Бери; там получил малка енория. Тази жена минавала за негова сестра.

Благородникът, в чиито владения била черквата на свещеника, видял мнимата сестра и се влюбил в нея, влюбил се дотолкова, че й предложил да му стане жена. Тогава тя напуснала мъжа, когото погубила, заради мъжа, когото щяла да погуби, и станала контеса дьо Ла Фер…

Всички погледи се обърнаха към Атос, тъй като това беше истинското му име, и той потвърди с глава, че всичко, което беше казал палачът, е вярно.

— Тогава — продължи палачът, — обезумял, отчаян, решен да се избави от един живот, на който тя бе отнела всичко — чест и щастие, бедният ми брат се върна в Лил и като се научи за заповедта, с която ме осъждаха на негово място, се предаде и се обеси още същата вечер на прозорчето на килията си.