Александър Дюма - Тримата мускетари

На Планше не му трябвало нищо повече. Той избързал на мястото, където била определена срещата, намерил тримата слуги точни на поста си, поставил ги на стража пред всички изходи на странноприемницата и дошъл да намери Атос, кой то изслушваше последните сведения на Планше, когато приятелите му се върнаха.

Лицата на всички бяха мрачни и страшно напрегнати, дори кроткото лице на Арамис.

— Какво трябва да правим? — запита д’Артанян.

— Ще чакаме — отвърна Атос. Всеки се прибра в стаята си.

В осем часа вечерта Атос заповяда да оседлаят конете и накара да предупредят приятелите му и лорд Уинтър да се приготвят за път.

В миг и петимата бяха готови. Всеки провери оръжието си и го приведе в ред. Атос слезе последен и намери д’Артанян, който беше вече на коня си и нямаше търпение.

— Търпение — рече Атос, — чакаме още един човек. Четиримата конници се озърнаха учудени и напразно се мъчеха да се сетят кой е човекът, когото чакаха.

В това време Планше доведе коня на Атос — мускетарят се метна леко на седлото.

— Почакайте ме — каза той, — ще се върна. — И препусна в галоп.

След четвърт час той наистина се върна, придружен от един мъж с маска и загърнат в голяма червена мантия.

Лорд Уинтър и тримата мускетари се спогледаха въпросително. Никой от тях не можеше да осведоми другите, защото никой не знаеше кой е този мъж. Но решиха, че така трябва да бъде, защото това ставаше по нареждане на Атос.

В девет часа малката група конници, водени от Планше, потеглиха — тръгнаха по пътя, по който беше минала колата.

Печална гледка представляваха тези шестима мъже, които препускаха мълчаливи, потънал всеки в мислите си, мрачни като отчаянието и страшни като възмездие.

Беше бурна и мрачна нощ, тежки облаци покриваха небето и забулваха звездната светлина; луната щеше да изгрее едва в полунощ.

Понякога при светлината на мълния, блеснала на хоризонта, се виждаше пътят, който се виеше бял и пуст. Угаснеше ли мълнията, всичко потъваше в мрак.

Всеки миг Атос викаше д’Артанян, който излизаше винаги начело на малката група, и го принуждаваше да се върне на мястото си, което напускаше пак след миг, той имаше само една мисъл — да препуска напред, и препускаше.

Преминаха мълчаливо селото Фестюбер, където беше останал раненият слуга, после минаха покрай Ришбургската гора. Като стигнаха в Ерлие, Планше, който водеше групата, свърна наляво.

На няколко пъти лорд Уинтър, Портос или пък Арамис се опитваха да заговорят мъжа с червената мантия, но на всеки въпрос, който му задаваха, той се покланяше, без да отговори. Тогава пътниците разбраха, че има някаква причина непознатият да пази мълчание, и престанаха да го заговарят.

При това бурята приближаваше, светкавици блясваха бързо една след друга, започна да гърми и вятърът, предвестник на урагана, свиреше в перата и в косите на конниците.

Групата препусна в силен тръс.

Като минаха Фромел, бурята се разрази. Те се загърнаха в мантиите си. Оставаха им още три левги; изминаха ги под проливен дъжд.

Д’Артанян беше свалил шапката си и не бе сложил мантията. Изпитваше удоволствие да оставя водата да се стича по горящото му чело и по тялото му, разтърсвано от трескави тръпки.

Когато малката група отмина Госкал и наближаваше пощата, човек, застанал на завет под едно дърво, се отдели от стъблото му, с което се беше слял в мрака, и излезе насред пътя, като сложи пръст на устните си. Атос позна Гримо.

— Какво има? — извика Атос. — Да не е напуснала Армантиер?

Гримо кимна утвърдително с глава. Д’Артанян скръцна със зъби.

— Тихо, д’Артанян! — успокои го Атос. — Аз съм се заел с всичко, оставете ме аз да разпитвам Гримо.

— Къде е тя? — запита Атос. Гримо протегна ръка към река Лис.

— Далеч ли е оттук? — попита Атос.

Гримо показа на своя господар препънатия си показалец.

— Сама ли е? — попита Атос. Гримо направи знак, че е сама.

— Господа — рече Атос, — тя е сама, на половин левга оттук, в посока към реката.

— Добре — каза д’Артанян, — води ни, Гримо.

Гримо тръгна направо през полето и стана водач на групата.

След около петстотин крачки видяха ручей и минаха по брода му.

При блясъка на една мълния забелязаха селото Ангенгем.

— Там ли е, Гримо? — попита Атос. Гримо кимна с глава, че не е там.

— Тихо! — прошепна Атос.

И групата продължи пътя си.

Друга мълния блесна. Гримо протегна ръка и при синкавата светлина на огнената змия видяха малка, самотна къща на брега на реката, на стотина крачки от някакъв сал.